— Но въпреки това се подчиняваш на заповедите на Щормхунд — натъртих.
— Само когато му се прище.
Подскочих. Щормхунд стоеше точно зад мен.
— Само се опитай да заповядаш на тоя вол нещо и гледай какво става — допълни каперът.
Тамар изсумтя и двамата с Толя започнаха да връщат по местата им останалите оръжия.
Щормхунд се наведе към мен.
— Ако ти се иска да научиш нещо за мен, хубавице, само попитай.
— Просто се чудех откъде си — отвърнах отбранително. — Нищо повече.
— Ами ти откъде си?
— От Керамзин, знаеш го много добре.
— Питам откъде си родом.
В главата ми се мярнаха няколко смътни спомена. Плитка чиния с варено цвекло; хлъзгавите му парчета между пръстите ми и как ги боядисваха в червено. Ароматът на овесена каша с яйца. Някой ме носи на конче на раменете си — може би татко — по прашен път. В Керамзин се приемаше за предателство към милостта на княза и проява на висша неблагодарност дори само да споменеш родителите си. Възпитаваха ни да не говорим за живота си преди пристигането в имението и постепенно спомените ми от него бяха избледнели и изчезнали.
— Отникъде — отвърнах. — Селцето, в което съм се родила, беше толкова малко, че дори не си струваше да се именува. Ами ти, Щормхунд? Ти откъде идваш?
Каперът се ухили. Отново ме порази мисълта, че нещо в неговите черти не е наред.
— Майка ми беше мида — намигна ми той, — а пък аз съм перла.
После се отдалечи, подсвирквайки фалшиво.
Две нощи след това се стреснах в съня си и видях Тамар надвесена над мен. Разтърсваше ме за здравото рамо.
— Време е — каза.
— Сега ли? — попитах сънено. — Кое време е?
— Наближава третата камбана.
— Сутринта ли? — Прозях се и преметнах крака извън хамака. — Къде сме?
— Петнайсет морски мили от брега на Западна Равка. Хайде, Щормхунд ни чака. — Тя вече беше облечена, а на рамото й висеше платнената моряшка торба.
Аз нямах никакъв багаж; трябваше само да нахлузя ботушите, да потупам джобовете на палтото, за да се убедя, че червената книжка е с мен, и да я последвам през вратата.
Заварих Мал на палубата, стоеше край перилата на десния борд заедно с група моряци. За миг се стъписах, като видях Привет облечен в тюркоазения редингот на Щормхунд. Самият Щормхунд изобщо не бих го разпознала, ако не раздаваше заповеди. Той беше намъкнал несъразмерно голям шинел с вдигната яка и носеше ниско нахлупена над очите плетена вълнена шапка.
Духаше студен вятър. Звездите светеха ярко в небето, а сърпът на луната висеше ниско над хоризонта. Взрях се в проблясващите на лунна светлина вълни, заслушана в равномерното дишане на морето. Ако сушата беше близо, вече трябваше да съм я видяла.
Мал разтри дланите ми, за да ги стопли.
— Какво става? — попитах.
— Слизаме на брега. — Усетих, че тонът му е станал предпазлив.
— И точно посред нощ ли?
— „Волкволни“ ще вдигне моя флаг близо до фйерданския бряг — обади се Щормхунд. — Не е нужно Тъмнейший да научава отсега, че вече сте на равканска земя.
Когато Щормхунд сведе глава, за да чуе нещо, което му говореше Привет, Мал ме придърпа към парапета на левия борд.
— Вярваш ли го?
— Хич — признах.
Той сложи ръце на раменете ми.
— Открият ли ни, най-вероятно ще ме арестуват, Алина — продължи. — Ти може да си Призоваващата слънцето, но аз съм прост войник, който не се е подчинил на заповедта.
— Заповедта на Тъмнейший.
— Това сега може и да няма значение.
— Ще се погрижа да стане от значение. Освен това няма да ни открият. Ще стигнем благополучно до Западна Равка, ще се срещнем с мющерията на Щормхунд и после ще решим какво да правим.
Мал ме придърпа още по-плътно към себе си.
— Винаги ли навличаш на околните толкова неприятности?
— Предпочитам да мисля за себе си като за приятно усложнение.
Тъкмо се навеждаше да ме целуне, когато гласът на Щормхунд проряза мрака.
— Може ли да отложим гушкането за по-късно? Искам да слезем на брега преди съмване.
Мал изпъшка.
— Най-накрая ще взема да му забия един.
— Можеш да разчиташ на подкрепата ми за това.
Той ме хвана за ръка и двамата се върнахме при останалите.
Щормхунд предаде на Привет плик, запечатан със светлосин восък, после го потупа по гърба. Не зная дали беше заради лунната светлина, но първият помощник-капитан сякаш щеше да се разплаче всеки момент. Толя и Тамар се прехвърлиха през перилата, вкопчени здраво в претоварената стълба, спусната от шхуната.