Надникнах през перилата. Очаквах долу да зърна лодка, затова се изненадах при вида на малкото корабче, което се полюляваше край „Волкволни“. Не приличаше на нито един плавателен съд, който бях виждала дотогава. Двата му корпуса имаха вид на чифт дървени обувки, съединени с платформа с огромна дупка в центъра.
Мал се заспуска надолу по стълбата и аз го последвах. После предпазливо стъпих върху единия от извитите корпуси на плавателния съд. Минахме по него и се добрахме до главната палуба, където между двете мачти се намираше вдълбан надолу кокпит. Щормхунд скочи след нас, после се метна на издигнатата над кокпита платформа и зае мястото си зад руля.
— Що за чудо е това? — попитах.
— Викам му „Колибрито“ — отвърна той, загледан в някаква морска карта, която не успях да разгледам добре. — Мисля обаче да го прекръстя на „Жар-птица“.
Рязко си поех въздух при тези думи, но той само се ухили и продължи да раздава заповеди.
— Режете въжето на котвата и да потегляме!
Тамар и Толя откачиха куките, които ни държаха привързани за „Волкволни“. Видях въжето на котвата да се вие като жива змия покрай кърмата на „Колибрито“, а краят му безшумно да потъва във водата. Според мен котвата щеше да ни потрябва, когато влезем в някое пристанище, но предполагах, че Щормхунд си знае работата.
— Вдигайте платната! — провикна се той.
Платната се разтвориха. Макар мачтите на „Колибрито“ да бяха относително къси в сравнение с тези на шхуната, двойните му платна се оказаха огромни правоъгълни приспособления, всяко от които се обслужваше от по двама моряци.
Лекият бриз изпъна платната и ние се отдалечихме от „Волкволни“. Вдигнах очи и забелязах Щормхунд да рее поглед към смаляващата се в далечината шхуна. Не виждах добре лицето му, но ме осени някакво смътно чувство, че той се сбогува с нея. По едно време тръсна глава и се провикна:
— Вихротворци!
На всеки кил имаше разположени Гриша. Те вдигнаха едновременно ръце и около нас засвири вятър, който изду платната. Щормхунд регулира курса и нареди скоростта да се увеличи. Вихротворците се подчиниха и странният малък съд се стрелна напред.
— Вземи това — каза Щормхунд и пусна в скута ми чифт предпазни очила, други даде на Мал. Приличаха на тези, които използват Фабрикаторите в работилниците на Малкия дворец. Огледах се. Явно всички от екипажа носеха такива, включително Щормхунд. Двамата с Мал също си ги сложихме.
Благодарих мислено за очилата още следващата секунда, когато Щормхунд заповяда допълнително да се увеличи скоростта. Платната над главите ни заплющяха и аз усетих да ме пронизва безпокойство. За къде бързаше толкова?
„Колибрито“ се носеше над водата, а плоският му двоен кил подскачаше от вълна на вълна, като едва докосваше повърхността. Държах се здраво за пейката и стомахът ми се качваше в гърлото при всяко друсване.
— Хайде сега, Вихротворци — нареди Щормхунд, — издигнете ни. Моряци, при крилете по моя команда.
Извърнах се към Мал.
— Какво ще рече това „издигнете ни“?
— Пет! — провикна се Щормхунд.
Моряците се задействаха едновременно, опъвайки въжетата обратно на часовниковата стрелка.
— Четири!
Вихротворците разтвориха ръце още по-широко.
— Три!
Между двете мачти се издигна напречник, а платната се плъзнаха по дължината му.
— Две!
— Вдигай! — изкрещяха моряците. Вихротворците вдигнаха ръце с мощен замах.
— Едно! — изрева Щормхунд.
Платната се изстреляха нагоре и встрани и се заковаха високо над палубата като гигантски криле. Стомахът ми се сви и немислимото се случи:
„Колибрито“ полетя.
Вкопчих се за пейката, останала без дъх, и взех да нареждам отдавна забравени молитви. Стиснах очи, когато вятърът започна немилостиво да шиба лицето ми, и усетих как се издигаме към нощното небе.
Щормхунд се смееше като смахнат. Вихротворците непрекъснато си подвикваха един на друг, за да удържат стабилно летящото чудо. Имах чувството, че сърцето ми ще изхвръкне.
„Вси светии — мислех си, — това не може да е истина.“