— Алина! — изкрещя Мал, опитвайки се да надвика свистенето на вятъра.
— Какво? — едва успях да процедя през стиснатите си устни.
— Алина, отвори очи, това трябва да се види!
Отривисто поклатих глава. Точно от това сега нямах нужда. Ръката на Мал се плъзна върху моята, обгръщайки премръзналите ми пръсти.
— Само опитай.
Поех си пресекливо дъх и се насилих да открехна клепачи. Отвсякъде бяхме заобиколени със звезди. Над главите ни в два могъщи свода се издигаха белите платна, подобни на опънати лъкове.
Знаех, че не бива да го правя, но не се удържах и протегнах врата си, за да надникна над ръба на кокпита. Вятърът ревеше оглушително. Долу, някъде далече под нас, като сияйни люспи по тялото на лениво извиваща се змия се къдреха огрените от луната вълни. Знаех, че паднем ли, ще се разбием в лъскавия й гръб.
Изсмях се късо. Нещо средно между еуфоричен и истеричен кикот заклокочи в мен. Ние летяхме. Летяхме.
Мал стисна ръката ми и екзалтирано изкрещя.
— Това е невъзможно! — изревах.
Щормхунд нададе победоносен вик.
— Когато хората казват „невъзможно“, те обикновено имат предвид „неправдоподобно“! — С блещукащите на лунна светлина очила и огромния шинел, който плющеше около тялото му, той имаше вид на напълно луд човек.
Опитах да възстановя дишането си. Вятърът оставаше непроменлив. Вихротворците и екипажът изглеждаха съсредоточени, но спокойни. Бавно, много бавно, възелът в гърдите ми се отпусна. Лека-полека се успокоих.
— Откъде се взе това чудо? — провикнах се към Щормхунд.
— Аз го измислих. Аз го построих. И пак аз разбих няколко негови прототипа.
Преглътнах мъчително. Сега най-малко ми се искаше да чувам думата „разбих“.
Мал се подаде от кокпита, за да огледа по-добре гигантските револвери, разположени в най-горната част на корпуса.
— Тия револвери — каза — имат по няколко барабана.
— И автоматично се презареждат, така че няма нужда да прекъсваш стрелбата. Правят двеста оборота на минута.
— Това е…
— Невъзможно ли? Единственият проблем е пренагряването, но при този модел не е фатално. Имам при мен един земски майстор оръжейник, който се опитва да премахне недостатъците. Иначе е дребен мошеник и варварин, но си разбира от работата. Седалките на стрелците се въртят, така че могат да обстрелват под всякакъв ъгъл.
— Обстрел на врага от въздуха! — извика като замаян Мал. — Ех, ако Равка имаше такава въздушна флота…
— Това ще й осигури завидно предимство, нали? Само че за да стане, Първа и Втора армия трябва да действат заедно.
Сетих се какво ми беше казал Тъмнейший преди много време. „Ерата на гришанската мощ върви към своя край.“ Затова той на свой ред реши да превърне Долината в оръжие. Но какво би станало, ако силата на Гриша може да се трансформира от хора като Щормхунд? Обърнах поглед към палубата на „Колибрито“, където моряците и гришаните работеха рамо до рамо. Толя и Тамар седяха зад страховитите револвери. Това не беше невъзможно.
„Той е капер — напомних си — и с радост би се възползвал от една нова война.“ Оръжията на Щормхунд щяха да осигурят предимство на Равка, но те със същия успех можеха да попаднат и в ръцете на нейните врагове.
Някаква ярка светлина откъм сушата ме откъсна от тези мисли. Големият фар на Алкемския бряг. Вече наближавахме. Щом протегнех врат, можех да зърна проблясващите кули в пристанището на Ос Кърво.
Щормхунд не тръгна право натам, а взе курс на югозапад. Предположих, че ще се приземим някъде недалече от сушата. Само при мисълта за кацане ми се повдигна. Реших тоя път да остана през цялото време със затворени очи, независимо какви ги разправя Мал.
Скоро загубих от поглед яркия лъч на фара. Колко ли далече на юг имаше намерение да ни отведе Щормхунд? Каза, че иска да стигнем брега преди съмване, а дотогава оставаше час, най-много два. Мислите ми се запиляха сред звездите и облаците, които се носеха плавно и леко по небесната шир. Нощният вятър брулеше бузите ми и пронизваше тънката материя на палтото.
Погледнах надолу и едва се удържах да не извикам. Вече не летяхме над вода. Носехме се над сушата — твърда и немилостива земя.
Задърпах трескаво ръкава на Мал, сочейки му пустия пейзаж под нас, обагрен в полутоновете на лунно сребристо и черно.
— Щормхунд! — изкрещях, обзета от паника. — Какви ги вършиш?!
— Нали каза, че ни водиш в Ос Кърво? — ревна Мал.