— Какво?! Защо? — възкликнах. Волкрите бяха свирепи хищници, с тях не можеше да си играеш.
— Досега само те ни преследваха — отвърна той и повиши глас, така че всички да го чуят. — Може би е дошло време и ние да ги погнем.
Екипажът нададе някакво подобие на бойни викове, редувани с джафкане и вой.
— Стесни кръга на светлината — обърна се Щормхунд към мен.
— Тоя съвсем си е изгубил ума — обърнах се към Мал. — Кажи му, че това е лудост.
Мал обаче се колебаеше.
— Ами…
— Какво „ами“?! — възкликнах стъписана. — Забрави ли, че едно от тия изчадия се опита да те изяде?!
Той сви рамене, после по устните му пробяга усмивка.
— Може пък точно заради това искам да изпробвам тия револвери срещу тях.
Поклатих глава. Това никак не ми харесваше. Ама никак.
— Хайде, само за малко — настоя Щормхунд. — Направи ми това удоволствие.
Удоволствие, значи. Сякаш молеше за още едно парче торта!
Екипажът беше замрял в очакване. Толя и Тамар седяха приведени над изпъкналите барабани на револверите. Приличаха на облечени в кожа насекоми.
— Добре тогава — отстъпих, — но после да не кажете, че не съм ви предупредила.
Мал вдигна пушката към рамото си.
— Започва се — промърморих. После свих пръсти. Светлият кръг затрепка и се сви досам кораба.
Волкрите запищяха от възбуда.
— Докрай! — заповяда Щормхунд.
Стиснах зъби от безсилие, после направих каквото той искаше. В Долината отново се възцари пълен мрак.
Дочух триенето на криле. Волкра.
— Алина, сега! — изкрещя Щормхунд. — Направи щит!
Дори не се замислих. Освободих светлината като взривна вълна. Тя разкри целия заобикалящ ни ужас в яркото немилостиво сияние на обедно слънце.
Волкрите бяха навсякъде, увиснали във въздуха около кораба; маса от сиви, крилати, гърчещи се тела с млечнобели слепи очи и осеяни със зъби челюсти. Родството им с ничевие не подлежеше на съмнение, но все пак те бяха много по-гротескни и недодялани създания.
— Огън! — провикна се Щормхунд.
Толя и Тамар откриха огън. Такъв звук никога не бях чувала — неумолим, пронизващ мозъка тътен, който разтресе въздуха около нас и накара костите ми да тракат.
Това си беше същинска касапница. Волкрите валяха като градушка от небето със зейнали от раните гърди и изтръгнати криле. По палубата се сипеха гилзи. Въздухът залютя от барутен дим.
Двеста изстрела в минута. Ето значи на какво била способна модерната армия.
Чудовищата явно не можеха да осъзнаят какво става. Те кръжаха из въздуха и биеха с криле, доведени до изстъпление от жажда за кръв, от глад и страх. Разкъсваха се едно друго в паниката и опитите да избягат. Техните писъци обаче… Багра веднъж ми каза, че предците на волкрите били хора.
Готова бях да се закълна, че долових това във воплите им.
Стрелбата замлъкна. Ушите ми продължаваха да пищят. Вдигнах поглед и видях петна черна кръв и късове плът по платната. По челото ми изби студена пот. Очаквах всеки момент да повърна.
Тишината продължи само миг, после Толя отметна глава и нададе тържествуващ вой. Останалите от екипажа се присъединиха към него с лай и джафкане. Прииска ми се да изкрещя, да ги накарам да млъкнат.
— Дали не можем да примамим още някое ято? — попита един от Вихротворците.
— Сигурно е възможно — отвърна Щормхунд. — Но се налага да поемем на изток. Вече почти зазорява и не искам да ни засекат.
„Точно така — помислих си, — нека тръгнем на изток и да се махнем час по-скоро от тук.“ Ръцете ми трепереха. Раната в рамото ми гореше и пулсираше. Какво ставаше с мен?! Волкрите бяха чудовища. Ако ги бяхме оставили, щяха да ни разкъсат, без окото им да мигне. В това нямаше съмнение. И все пак в ушите ми още кънтяха техните викове.
— Има и други — внезапно се обади Мал. — Още много.
— Откъде знаеш? — попита Щормхунд.
— Просто знам.
Щормхунд се поколеба. Заради очилата, ниско нахлупената шапка и вдигнатата яка беше почти невъзможно да се види изражението му.
— Къде? — попита най-накрая.
— Малко по на север — отвърна Мал. — Натам. — Той посочи в мрака, а на мен ми се прищя да го перна през пръстите. Точно сега беше най-неподходящият момент да доказва уменията си на следотърсач.
Щормхунд прие предизвикателството. Сърцето ми слезе в петите. „Колибрито“ размаха криле и се обърна. Мал указваше посоката, а Щормхунд следваше курса. Опитах да се съсредоточа единствено върху светлината, върху успокоителното присъствие на моята сила, потискайки гаденето, което се надигна в стомаха ми.