Щормхунд ни свали още по-ниско над земята. Сега вече светлината трепкаше върху безцветния пясък. По едно време стигна до мрачния силует на круширал пясъчен сал.
Щом наближихме, ме полазиха тръпки. Салът беше разцепен на две. Едната от мачтите също беше разполовена. Почти различих превърнатите в дрипи черни платна. Мал ни водеше към останките от сала на Тъмнейший.
И малкото самообладание, което бях успяла да събера, ме напусна. „Колибрито“ продължаваше да се спуска все по-ниско. Сянката му премина върху раздробената на трески палуба на сала.
Почувствах известно облекчение. Колкото и да беше нелепо, всеки момент очаквах да видя пръснатите наоколо тела на Гриша, които изоставих на произвола на съдбата; скелетите на царските пратеници и чуждестранните посланици, скупчени край парапетите. Естествено, тях отдавна вече ги нямаше — плътта им беше станала угощение на волкрите, а костите им сигурно бяха разпилени из безплодната земя на Долината.
„Колибрито“ се наклони надясно. Моята светлина проникна в мрачните дебри на разцепения корпус. Тогава се разнесоха писъците.
— Вси светии! — изруга Мал и вдигна пушката.
Под корпуса на сала се криеха три едри волкри. Стояха с гръб към нас, широко разперили криле. При гледката на онова, което се опитваха да предпазят с телата си, ме прониза страх. Повдигна ми се: гъмжащо море от сгърчени тела; мънички лъскави ръце, тесни гръбчета, разполовени от прозрачните ципи на едва оформени криле. Те скимтяха, виеха и се газеха едно друго, опитвайки да избягат от светлината.
Попаднали бяхме на гнездо на волкри. Екипажът се умълча. Вече нямаше нито лай, нито вой. Щормхунд направи още един нисък обход с кораба. После извика.
— Толя, Тамар, гренатките!
Близнаците изтърколиха две железни раковини и ги закрепиха на ръба на парапета. Плисна ме нова вълна от ужас. „Това са волкри — напомних си. — Погледни ги само. Те са чудовища.“
— Вихротворци, по мой сигнал! — мрачно произнесе Щормхунд, после кресна: — Освободи предпазителите! Мичмани, хвърляйте!
Щом железните раковини полетяха към земята, Щормхунд изрева „Сега!“ и рязко завъртя руля надясно.
Вихротворците изпънаха ръце и „Колибрито“ се устреми към небето.
Измина секунда тишина, после под нас се разнесе едно тътнещо „буум“.
Жегата и ударната вълна от взрива понесоха „Колибрито“ върху крилете си.
— Внимание! — ревна Щормхунд.
Малкият съд се залюля неудържимо като махало под платната. Мал постави ръце от двете ми страни и прикри тялото ми със своето, докато аз се опитвах да запазя равновесие и да поддържам светлината около нас.
Най-после корабът спря да се люлее и направи плавна дъга, кръжейки високо над горящите останки на сала.
Цялата неудържимо се тресях. Въздухът вонеше на овъглена плът. Дробовете ми сякаш бяха опърлени и всяка глътка въздух прогаряше гърдите ми. Екипажът на Щормхунд отново виеше и джафкаше. Мал се присъедини към тях, вдигайки победоносно пушката. Но над тези весели възгласи чувах писъците на волкрите, пронизани от чисто човешко безсилие, доловимо единствено за мен — виене на майки, загубили своите малки.
Стиснах очи. Едва се удържах да запуша уши и да се сгърча на палубата.
— Стига! — прошепнах. Явно никой не ме чу. — Моля ви — задъхвах се, — Мал…
— Вече си истински убиец, Алина.
Този студен глас. Отворих очи.
Пред мен стоеше Тъмнейший — черният му кафтан се диплеше върху палубата на „Колибрито“. Ахнах и се дръпнах назад. Огледах се трескаво, но явно никой нищо не забелязваше. Всички крещяха и надаваха бойни викове, вперили поглед в пламъците долу.
— Спокойно, с времето ще става все по-лесно — нежно произнесе Тъмнейший. — Ето, ще ти покажа.
Той измъкна нож от ръкава на кафтана и още преди да успея да извикам, замахна към лицето ми. Вдигнах ръце да се предпазя, а от гърлото ми се изтръгна раздиращ крясък. Светлината се стопи и корабът потъна в мрак. Паднах на колене и се сгърчих върху палубата, готова всеки миг да усетя парещото ужилване на гришанската стомана.
Нищо не последва. В мрака наоколо закрещяха хора. Щормхунд викаше името ми. Долових ехото от писък на волкра. „Близо. Прекалено е близо.“ Някой нададе вой и корабът рязко се наклони. Дочух тропот на ботуши от отчаяните опити на екипажа да се задържи на палубата.