— Ама че си кръвопийца!
— Гушата направо ме подлудява!
Мал се разсмя, но забелязах, че ръката му е все на пищова. Ямата се намираше в един от по-неприветливите квартали на Кофтан, затова носехме със себе си всички спестени от началото на новия ни живот пари. Само още няколко дни и вече щяхме да имаме достатъчно, за да напуснем Кофтан с неговия шум, с наситения с цветен прашец въздух и постоянния страх, който ни следваше по петите. Щяхме да си намерим сигурен подслон на място, където никой не се интересува от съдбата на Равка, нито къде са се дянали гришаните и където никога не са чували за Призоваващата слънцето.
„И където никой никого не използва за лична облага.“ Тази мисъл вгорчаваше живота ми, но напоследък все по-често ме спохождаше. Какво щях да правя в тая чужда страна? Мал поне можеше да ловува, да използва уменията си на следотърсач, да борави с пушка. А единственото, за което мен ме биваше, бе да съм Гриша. Беше ми болно, че не мога да призова светлината и с всеки изминал ден, в който не практикувах силата си, ставах все по-немощна и болнава. Задъхвах се дори от усилието да вървя в крак с Мал и едва мъкнех тежката чанта. Дотам бях измършавяла и изгубила сръчността на пръстите си, че едва запазих работата като берачка на юрда в едно от стопанствата край града. Плащаха ми дребни монети, но аз продължавах упорито да се трудя, за да съм някак от полза. Това ме връщаше в детството: сръчният Мал и негодната за нищо Алина.
Опитах се да прогоня тази мисъл. Може и да не съм вече Призоваващата слънцето, но не съм и онова тъжно момиченце. И вече бях открила начин да съм от полза.
Видът на странноприемницата хич не успя да ми повдигне духа. Имаше два етажа и отчаяно се нуждаеше от нова боя. Надписът на един от прозорците приканваше на пет езика странниците да се възползват от гореща баня и легло без дървеници. Тъй като бях пробвала и банята, и леглото, вече знаех, че надписът лъже, на който и език да го прочетеш. Но щом Мал беше до мен, нещата не изглеждаха чак толкова лоши.
Качихме се по паянтовата стълба към чардака и влязохме в пивницата, която заемаше по-голямата част от долния етаж. В сравнение с прахоляка и гълчавата навън, тук беше прохладно и тихо. По това време около надупчените от дървояди маси обикновено се събираха черноработници, които пропиваха надницата си. Този ден обаче беше пусто, ако не се брои киселият собственик зад тезгяха.
Той беше имигрант в Керч и вече недвусмислено беше успял да покаже, че никак не харесва равканците. Или просто ни мислеше за крадци. Появихме се на прага му преди две седмици, опърпани и мърляви, без пукнат грош и готови да платим за подслона само с една златна игла за коса, която сигурно реши, че сме задигнали. Това обаче не му попречи да ни я грабне срещу две легла в стая с още шестима наематели.
Щом се упътихме към тезгяха, той стовари отгоре ключа за стаята и го плъзна към нас, без дори да сме го молили. Ключът висеше на украсена с резба пилешка кост — още един от чаровете на това местенце. На високопарен керчански, който беше понаучил на борда на „Ферадер“, Мал помоли за кана гореща вода да се измием.
— За това се плаща допълнително — изръмжа собственикът, едър мъж с оредяваща коса и боядисани в оранжево от юрдата зъби. Забелязах, че се поти. Макар денят да не беше особено топъл, по горната му устна бяха избили капчици пот.
Обърнах се да го погледна през рамо, докато се качвахме по стълбата в другия край на безлюдната пивница. Той стоеше с впит в нас поглед и кръстосани на гърдите ръце, а мънистените му очички бяха присвити. Имаше нещо в този поглед, което ме накара да застана нащрек.
Спрях пред стълбището.
— Ханджията определено никак не ни харесва — казах.
Мал вече се качваше нагоре.
— Може и така да е, затова пък няма нищо против парите ни. А нали и без това си тръгваме след няколко дни.
Опитах да се отърся от тревожното чувство. Цял следобед се чувствах някак неспокойна и нащрек.
— Хубаво — промърморих, следвайки Мал нагоре по стълбите, — ама я за всеки случай ми припомни как беше „ти си задник“ на керчански.
— Йер фин азел.
— Честно?
Мал се разсмя.
— Първото нещо, което научаваш от моряците, е да ругаеш.
Вторият етаж на странноприемницата беше в още по-незавидно състояние от пивницата долу. Чергите бяха избелели и протрити, а в сумрачния коридор се носеше миризма на готвено зеле и тютюнев дим. Всички врати към стаите бяха затворени и докато минавахме покрай тях, отвътре не се чу нито звук.