Тишината ми се стори зловеща. Утеших се, че всички наематели може да са излезли някъде по своите си дела.
Единствената светлина в коридора идваше откъм мръсния прозорец в дъното. Докато Мал се помайваше с ключа пред вратата, надникнах през зацапаното стъкло към каруците и двуколките, които трополяха долу. Под един балкон оттатък улицата стоеше мъж и втренчено наблюдаваше странноприемницата. Непрекъснато попипваше колана и ръкавите си, сякаш дрехата му е нова и не му е съвсем по мярка. Щом очите му срещнаха моите през мътното стъкло, стрелна поглед встрани.
Внезапно ме прониза страх.
— Мал — прошепнах и посегнах да го спра.
Но вече беше твърде късно. Вратата рязко се отвори.
— Не! — изкрещях. Изстрелях ръце нагоре и около нас избухна светлина, която заструя ослепително из целия коридор. После някакви груби ръце ме сграбчиха и извиха моите на гърба. Повлякоха ме навътре в стаята, въпреки че ритах и се съпротивлявах отчаяно.
— А сега се успокой — обади се някъде откъм ъгъла студен глас. — Ще ми е неприятно, ако трябва да изкормя приятелчето ти толкова скоро.
Времето сякаш изведнъж забави своя ход. Лека-полека започнах да различавам занемарената стая, ниския таван, очукания леген върху паянтовата маса и прашинките, които танцуваха в тънкия лъч светлина, играещ по острието, опряно в гърлото на Мал. Презрителната усмивка на мъжа, който държеше ножа, ми беше до болка позната. „Иван!“. Имаше и други, мъже и жени, пристегнати в сюртуци и бричове на земски търговци и работници, но аз познавах лицата им от едно друго време, когато все още се числяха към Втора армия. Всичките бяха Гриша.
Отзад, притулен в сенките и разположен върху паянтовия стол като на трон, седеше Тъмнейший.
За миг в стаята се възцари тишина. Нищо не помръдваше. Долавях дишането на Мал, шума от провлечени стъпки. Чух някакъв човек на улицата да поздравява някого. Не можех да откъсна очи от ръцете на Тъмнейший — дългите му бели пръсти лежаха небрежно отпуснати върху подлакътниците на стола. Хрумна ми глупавата мисъл, че никога не съм го виждала облечен като обикновен човек.
След това с болезнена яснота осъзнах какво се случва в момента. Това ли беше краят?! И всичко щеше да свърши дори без най-малка съпротива?!
Няма да има даже изстрел, или поне вик? От гърдите ми се изтръгна яростен крясък и преля в безсилно ридание.
— Вземи й пищова и я претърси за друго оръжие — тихо нареди Тъмнейший.
— Усетих как ми отнемат успокояващата тежест на пищова до хълбока и вдъхващата чувство за сигурност хладина на кинжала върху китката. — Ще им кажа да те пуснат — продължи той, когато ме обезоръжиха, — но понечиш ли само да вдигнеш ръка, Иван ще довърши следотърсача. Дай знак, че добре си ме разбрала.
Кимнах вдървено.
Той вдигна показалец и ръцете, които ме държаха, отпуснаха хватката си. Залитнах, после останах като вкаменена насред стаята със стиснати юмруци.
Със силата, която владеех, можех да разполовя Тъмнейший. Способна бях да разцепя на две това забравено от светиите място, но не и преди Иван да пререже гърлото на Мал.
— Как ни откри? — изхъхрих.
— Двамата се бяхте погрижили да оставите доста широка диря след себе си — отвърна Тъмнейший и лениво хвърли нещо на масата. То с тихо дрънчене се блъсна в легена. Познах една от златните фиби, които Женя беше втъкнала в косата ми още преди седмици. С тях си платихме пътуването през Истинското море, превоза с фургон до Кофтан и мизерните легла, в които не е като да нямаше дървеници.
Тъмнейший се надигна от мястото си и през стаята премина странен трепет. Сякаш всички гришани си поеха въздух и го задържаха в очакване. Надушвах страха им и той зарази и мен. Винаги досега подчинените на Тъмнейший се бяха отнасяли към него с благоговение и уважение. Този трепет на спотаен ужас беше нещо ново. Даже Иван изглеждаше не на себе си.
Тъмнейший пристъпи в осветения кръг и чак сега забелязах почти заличените белези по лицето му. Явно са ги лекували Корпоралки, но още не бяха съвсем изчезнали. Значи волкрите все пак го бяха белязали. „Така му се пада“, помислих с известно злорадство. Слаба утеха, но той наистина вече не бе така съвършен като преди.
Тъмнейший мълчаливо ме изучаваше.
— Как ти се струва животът на беглец, Алина? Не ми изглеждаш никак добре.
— И ти на мен също — отвърнах. И не беше само заради белезите. Той носеше своето изнурение подобно на достолепен плащ, но въпреки това то беше изписано на лицето му — едва забележимите тъмни сенки под очите и хлътналите бузи под острите скули, които сякаш още повече се бяха вдълбали.