— Дребна цена — отвърна, а устните му се извиха в полуусмивка.
По гърба ми полази студ. Дребна цена, но за какво?
Той посегна към мен и трябваше да призова цялата си воля, за да не отстъпя назад. Единственото, което си позволи обаче, бе да хване единия край на шала ми. Придърпа го внимателно към себе си, грубата вълнена материя се изхлузи от врата ми и политна към пода.
— Както виждам, пак се опитваш да скриеш истинската си същност. Тия преструвки не ти отиват.
Прониза ме безпокойство. Нима и аз не си мислех същото само преди минути?
— Трогната съм от твоята загриженост — промърморих.
Той прокара ръка по огърлицата от еленови рога.
— Това тук ми принадлежи също толкова, колкото и на теб, Алина.
Отблъснах рязко ръката му, а Гриша неспокойно се раздвижиха.
— Тогава да не ми го беше слагал на врата — сопнах се. — Сега какво искаш?
Отговорът, разбира се, вече ми беше известен. Той искаше всичко — Равка, света, мощта на Долината. Нямаше значение какво ще ми отговори, просто трябваше да отвличам вниманието му с разговор. Знаех, че рано или късно този момент ще настъпи и вече бях подготвена. Нямаше да му позволя да ме отведе отново. Хвърлих поглед към Мал с надеждата да схване какво съм намислила.
— Искам да ти благодаря — отвърна Тъмнейший.
Ето това вече не очаквах от него.
— Да ми благодариш ли?!
— Заради подаръка, който ми направи.
Погледът ми зашари по белезите върху бледата му буза.
— А, не — отвърна той с лека усмивка на мълчаливия ми въпрос. — Не говоря за белезите. Макар че благодарение на тях няма как да забравя.
— Кое по-точно? — попитах, неспособна да обуздая любопитството си.
Очите му станаха кремъчносиви.
— Всеки мъж може да бъде направен на глупак. Но пак ти казвам, Алина, твоят подарък е къде-къде по-голям.
Той за кратко се извърна и аз се възползвах отново да стрелна Мал с очи.
— За разлика от теб — продължи Тъмнейший, — аз изпитвам благодарност и искам да я изразя по някакъв начин.
После вдигна ръце. В стаята започна да се кълби мрак.
— Сега! — изкрещях.
Мал заби лакът в Иван. В същия миг вдигнах ръце и от тях избухна светлина, която заслепи всички наоколо. Събрах цялата си мощ, превръщайки я в сърп чиста светлина. Имах една-единствена цел — Тъмнейший да не излезе цял от тази стая. Напрягах очи в сгъстяващия се мрак, търсейки своята мишена. Нещо обаче не беше наред.
Досега неведнъж и два пъти бях виждала Тъмнейший да използва своята мощ. Този път обаче беше различно. Кълбетата мрак танцуваха и се виеха, прониквайки постепенно в кръга на светлината, докато накрая образуваха мъгла, който цвъртеше и жужеше като рояк настървени насекоми. Хвърлих цялата си мощ срещу него, но той продължаваше да се суче и вие, настъпвайки все по-близо.
Мал се озова до мен. Някак беше успял да се добере до ножа на Иван.
— Стой плътно до мен — предупредих го. По-добре да направя дупка в пода, през която да се продъним, отколкото да стоя бездейна. Напрегнах цялата си мощ и усетих силата на удара Сеч да вибрира в тялото ми. Вдигнах ръка… но нещо пристъпи напред от мрака.
„Това сигурно е трик — рекох си, докато нещото приближаваше към нас. — Трябва да е някаква илюзия.“
Насреща ми идваше родено от мрака създание. Лицето му — безизразно и лишено от черти. Тялото му, направено сякаш от мъгла, непрекъснато менеше очертанията си: плещи, крака, дълги ръце, окончаващи с някакво подобие на птичи нокти; широк гръб, увенчан с криле, които махаха, разгъваха се и наподобяваха размазано черно петно. Много приличаше на волкра, но формите му бяха по-близки до човешките. И най-важното — не се боеше от светлината. Не се боеше от мен.
„Това е някакъв трик — настояваше моето парализирано от паниката съзнание. — Това не е възможно.“ Видението пред мен противоречеше на всички закони. Вече знаех достатъчно докъде се простира мощта на Гриша.
Ние не можем да създаваме материя от нищото. Ние не сме надарени със способността да вдъхваме живот. И въпреки това адското изчадие вървеше насреща ми, а свитата от Гриша, придружаваща Тъмнейший, се присвиваше ужасена покрай стените. Ето, значи, кое ги е плашело толкова.