Нора Робъртс
Престолонаследникът
ПЪРВА ГЛАВА
Беше идвала в двореца и преди. Първия път, близо седем години по-рано, той й се бе сторил като вълшебна приказка, добила реална триизмерност. Сега тя беше по-възрастна, без да бе сигурна, че това означаваше и по-мъдра. Кордина бе истинска държава, а палатът — действителен. Вярно, една много красива действителност. Вълшебните приказки са за съвсем малките, твърде наивните или големите късметлии.
И макар да съзнаваше, че дворецът, приютяващ кралското семейство на Кордина, бе само една сграда от камък и хоросан, а не плод на сънища и мечти, тя не можеше да сдържи искреното си възхищение. Ослепително бял и великолепен, той изглеждаше почти като недокоснат, кацнал върху стръмно възвишение, откъдето се откриваше гледка и към морето, и към града. Да, почти като недокоснат, но не безмълвно притихнал, далеч не спокойно стаен.
Кули се издигаха към небето, прорязвайки синевата със своята белота. Бойници и укрепления свидетелстваха за вековните му защитни функции. Охранителният защитен ров бе зарит, ала човек лесно можеше да си го представи. Вместо от него сега дворецът се охраняваше от модерни системи и средства за наблюдение. Прозорците, някои открити, други със спуснати завеси, светеха. Като във всеки дворец и тук витаеше духът на победи и драми, на триумф и трагедии, на интриги и очарование. Още я поразяваше фактът, че сама донякъде бе била част от всичко това.
При първото си посещение беше излязла с принца на терасата и по приумица на съдбата стана съпричастна в спасяването на живота му. Съдбата, помисли Ив, докато преминаваше с лимузината през високите метални порти покрай облечената в червени униформи охрана, винаги има пръст в живота на хората.
Обстоятелствата я бяха отвели в малкото княжество Кордина, което тя бе посещавала през всички изминали години, придружавайки сестра си Крис — съученичка и стара приятелка на принцеса Габриела. Ако обстоятелствата бяха различни, принц Бенет можеше да се окаже с другиго на терасата онази нощ. Можеше изобщо да не го познава и да не се превърне в част от последвалите събития на политическата интрига, които сполетяха сестра му и останалите членове на кралската фамилия.
Тя можеше никога да не заобича този прекрасен дворец в малкото кралство, излязло като от книжка с приказки. Нито пък да се улавя, че мисълта отново и отново я тегли натам. Но идването й сега не беше в резултат на носталгия и привързаност. Беше повикана. Беше й наредено да дойде. Изпълняваше заповед. Тази мисъл я накара да се намръщи! Най-лошото бе, че заповедта идваше от единствения член на кралското семейство, с който Ив трудно се разбираше.
Принц Александър — най-големият син на властващия монарх и наследник на трона. Колата продължи нататък покрай редица отрупани с розов цвят дървета, които леко се поклащаха от морския бриз. Негово кралско височество Александър Робърт Арманд Кордински. Не знаеше откъде бе научила пълното му име, а още по-малко защо го бе запомнила. То й се струваше също толкова сухо и сковано, като човека, на когото принадлежеше.
Жалко наистина, че Александър не приличаше повече на брат си. Само при мисълта за Бенет тя се усмихна и вече гореше от нетърпение да го види. Той бе чаровен и достъпен. Не носеше постоянно, всеки миг от деня, онази невидима, ала някак осезаемо усещаща се царска корона. Александър беше като баща си — дългът, държавата, семейството. Това не предполагаше много време за развлечения.
Е, Ив също не идваше тук да се забавлява. Пристигаше, за да говори с Александър, да разговарят по работа. Времената бяха други, тя се бе променила, вече не беше онази млада и впечатлителна девойка, у която можеше да бъде всято страхопочитание пред кралската власт и която се чувстваше обидена и засегната от едно мълчаливо неодобрение. О, не, Александър беше твърде добре възпитан, за да изкаже гласно своето неодобрение по какъвто и да било повод, ала Ив не познаваше друг, който би съумял без думи да го покаже и изрази по-ясно. Ако на нея самата не й се искаше отново да прекара няколко дни в Кордина, щеше да настоява той да отиде в Хюстън. Предпочиташе да води делови разговор на своя почва и по свой начин.
Тя излезе от колата усмихната. След като се бе предала първия рунд, трябваше да спечели втория. Единоборството с Александър и, разбира се, победата щяха да са едно вълнуващо преживяване.
Тъкмо започна да се качва по широките каменни стъпала, и вратите на двореца се отвориха. Ив спря. В сините й очи блесна игриво пламъче. Тя направи дълбок реверанс.
— Ваше Височество.
— Ив! — Широко усмихнат, Бенет се устреми към нея. Пак е бил при конете, помисли тя, щом я прегърна. От него осезаемо се долавяше миризмата им, животинска и истинска. Когато за първи път го срещна преди седем години, той беше същия красив младеж с предпочитания към дамите и приятните занимания. Ив се отдръпна леко назад, за да го огледа. Определено беше възмъжал, но като че ли всичко друго бе останало непроменено.