— Да не би да съм се държал недружелюбно?
— Да. Не. — Без да иска, тя отстъпи назад.
— Кое от двете?
— Не. — Ив стоеше като вкаменена и мислено се ругаеше. Струваше й се, че прилича на кръгла глупачка. — Винаги сте били учтив. Ваше Височество. Зная, че никога не сте ме харесвали, но…
— Такова впечатление ли съм създал?
Той вече стоеше съвсем близко, а тя не бе и забелязала да е помръднал. Прибягна към единствената зашита, която й бе под ръка. Нападението.
— Да. Ясно и недвусмислено.
— В такъв случай ще трябва да се извиня.
Взе ръката й и я поднесе към устните си. Дойде й като гръм от ясно небе.
— Не се нравете на мил. — Опита да се издърпа, ала Алекс я беше хванал здраво.
Усмивката му беше също толкова неочаквана, колкото и целувката върху ръката й. И също така обезсилваща.
— Грубостта ли предпочиташ?
— Предпочитам очакваното.
— Аз също. — Нещо се мярна в очите му и бързо изчезна. Ако това беше предизвикателство, Ив си обеща никога да не го приеме. — Но не винаги. Понякога неочакваното е по интересно.
— За някои интерес, за други неудобство.
Той се усмихна по-широко. Тя за първи път забеляза малка трапчинка отстрани на устата му. По неизвестна причина погледът й се прикова там.
— Нима те карам да се чувстваш неудобно, Ив?
— Не съм казала подобно нещо. — Тя откъсна поглед, ала да го гледа в очите се оказа не по-малко смущаващо.
— Лицето ти е пламнало — рече тихо Алекс и прекара палец по бузата й.
— От топлината — едва успя да промълви Ив, после коленете й се разтрепериха. Той не сваляше очи от нея.
— Сигурно си права. — Александър също го усети. То жужеше във въздуха, пропукваше като електрически разряд при гръмотевична буря над морето. — Най-разумното и за двама ни е да се охладим.
— Трябва да се преоблека. Обещах на Бенет да ида с него при конете преди вечеря.
Александър незабавно се отдръпна. Това, което й се бе сторило, че зърна на лицето му, в очите му, изчезна.
— Тогава те оставям. Френският посланик и жена му ще вечерят заедно с нас.
— Ще се постарая да не сърбам и да не мляскам.
Избухливостта, винаги стаена близо до повърхността, намери израз в погледа му.
— С мен ли си правиш шега. Ив, или със себе си?
— И с двамата.
— Не стой повече на слънце. — Той си тръгна, без да се обръща.
Тя го гледаше как се отдалечава със стегната, военна походка. Потръпна, после затвори очи и се гмурна в басейна надолу с главата.
Ив с облекчение разбра, че не само Бенет, но Бри и Рийв също щяха да присъстват на вечерята. Настанена между посланика и Рийв, тя бе избавена от необходимостта да води задължителния в такива случаи разговор с Александър. Като престолонаследник той седеше на главата на масата със сестра си от едната страна и съпругата на посланика от другата.
Вечерята беше официална, ала не непоносимо скучна, както Ив се бе опасявала. Посланикът разполагаше с обилие от анекдоти, които охотно разказваше и при най-малкия окуражителен знак. Ив се смееше, подтикваше го, накрая му достави удоволствието да разтоваря с него на френски. Училищните години, прекарани в Швейцария, й послужиха, независими дали навремето й бяха харесвали, или не.
— Впечатляващо — вдигна към нея чашата си Рийв и срещна усмихнатия й поглед.
Той много малко се бе променил за изтеклите години. Слепоочията му бяха леко посребрени, но нищо повече. Не, поправи се тя, имаше още нещо. Сега изглеждаше по-спокоен. Щастието навярно само по себе си бе извор на младост.
— А как е твоят френски? — попита го.
— Никак. — Рийв започна да рови в чинията вкусно приготвената патица с фин сос, като си мислеше колко повече би предпочел една пържола алангле, опечена на собствената му скара. После хвърли поглед към жена си отсреща, която се смееше с Бенет. Ала каквито и жертви да бяха направени, те бяха нищо в сравнение с наградата. — Габриела твърди, че просто съм се заинатил да не го науча.
— Е?
— Права е.
Ив са разсмя и посегна към виното.
— С нетърпение чакам да видя утре фермата. Крис каза, че къщата е страхотна, но не разбрала нищо, когато си взел да й разправяш за пшеницата и овеса. Имал си и коне.
— Всички деца яздят. Дори Дориан се качва на пони. — Рийв замълча, докато сервират основното блюдо. — Удивително е колко бързо се учат.
— А иначе как се чувстваш? — Не знаеше откъде се взе този въпрос и защо й се стори така важен. — Имам предвид, да живееш тук постоянно или поне през по-голямата част от годината, да пускаш нови корени, да усвояваш нови обичаи?
Той би могъл да пропусне въпроса покрай ушите си и да не отговори, както това често се прави. Можеше просто да се пошегува, както биха сторили други. Ала имаше открит характер и откровеността му бе присъща.