— Отначало беше трудно. И за двама ни. Сега това е нашия дом. Също и Вирджиния. Но не мога да си кривя душата, ще съм доволен, когато Алекс се ожени и част от задълженията на Бри отпаднат. Аз я обичам като човек, ала титлата е част от всичко това, част от нея.
— А зад титлата се крият много неща, нали? — рече тихо Ив. — Не е само дума, с която се кичиш. — Преди да го бе осъзнала, преди да можеше да го предотврати, погледът й се отмести към Александър.
— Далеч не — отвърна Рийв, разбрал накъде бе насочен интересът й. — Още повече по отношение на него.
Тя побърза да върне погледа си обратно.
— Естествено. Той ще управлява един ден.
— Предопределен е за това от раждането си.
Дали подозренията на Габриела не са верни, почуди се Рийв, че има искра между Александър и Ив, която може да се разгори и от най-малкия повей. Той самият не я беше забелязвал, но сега вече не бе толкова сигурен. Ако бе истина, на Ив нямаше да й е леко. Повъртя в ръка чашата си, после каза спокойно:
— Ако съм научил нещо през последните няколко години, то е, че дългът и отговорностите не са въпрос на избор за някои хора, както и за тези, които ги обичат.
Казваше й нещо, което тя вече знаеше, ала за което не искаше да си дава сметка.
— Да, сигурно си прав. — За да разсее внезапно обзелото я напрежение, Ив се обърна към посланика и двамата отново поведоха весел, неангажиращ разговор.
След вечерята всички се преместиха в големия салон за гости, където бяха сервирани кафе и коняк. Когато реши, че бе минало достатъчно време, изисквано от приличието, Бенет я хвана за ръка.
— Въздух! — прошепна в ухото й.
— Не е тактично — прошепна тя в отговор.
— Ще си говорят поне още час. А аз съм упълномощен, дори задължен, да забавлявам и теб освен всички останали. Хайде да излезем поне на терасата.
На тази покана трудно можеше да се устои. Ив познаваше изкусителните нощи над Кордина. Бърз поглед я убеди, че Александър и посланикът бяха увлечени в разговор, а Бри и Рийв правеха компания на жена му.
— Добре. Само за малко.
Въпреки че не спря да разговаря, Александър забеляза излизането на брат си и Ив.
— Така е по-добре — пое си дълбоко дъх Бенет. Отиде до ниския мраморен парапет и се облегна.
— Вечерята беше чудесна.
— Не беше зле, но понякога предпочитам пица и бира с приятели. Колкото повече минават годините обаче, толкова по-малко време имам за такова нещо.
— Не е лесно, нали?
— Кое?
— Да си този, който си.
Той протегна ръка и я прегърна през кръста.
— Има си и своите хубави страни.
— Не, не се измъквай. Винаги така правиш. — Тя се отдръпна крачка назад и се взря в него. Представляваше приятна гледка, ала беше много по-упорит и твърд, отколкото се правеше.
— Искаш да ти отговоря сериозно, така ли? — Бенет пъхна ръце в джобовете си. — Не е толкова просто. Винаги съм бил това, което съм, такъв, какъвто съм. Вярно, не е много приятно да знаеш, че където и да отидеш, след теб върви бодигард или пък пресата вече е там и те чака. Справям се с положението по мой си начин. Позволено ми е до известна степен, както и на Бри. Ние не сме наследници на трона.
— Би ли искал да си?
— Пази Боже!
Каза го толкова разпалено, че тя се засмя.
— И не те гризе ни най-малка завист?
— Едва ли може да става дума за завист. На Алекс винаги му се е налагало да работи повече, да учи повече. Да бъде повече. Не, не бих искал да съм на негово място. Защо питаш?
— Ами, не знам. Може би заради преклонението и захласа и на американците пред кралското величие.
— Познаваш ни твърде отдавна, за да се захласваш.
Ив поклати глава.
— Познавам някои от вас — облегна се на парапета до него. — Помниш ли онази първа нощ, вечерта на бала, когато излязохме с теб на балкона? Беше тъмно, а небето — обсипано със звезди.
— Трудно е да се забради такава вечер.
— Тогава бях в захлас. По едно време си мислех, че ще ме целунеш.
Той се ухили и взе да си играе с къдрица от косата й.
— Така и не се престраших.
— Да, вместо това по теб стреляха. Смятах те за изключителен герой.
— Правилно. — Бенет сключи леко ръце около кръста й. — Знаеш ли, ако река да те целуна, ще е като да свалям собствената си сестра.
— Зная. — Тя отпусна глава на рамото му. — Радвам се, че с теб сме приятели, Бен.
— Случайно да имаш братовчедка, доведена сестра или леля, която поне малко да прилича на теб?
— Съжалявам — вдигна глава Ив и се усмихна.
— Аз също.
— Бенет!
При гласа на Александър тя отскочи назад като малко дете, хванато да бърка в буркана със сладко. Наруга се мислено и сви отпуснатите покрай тялото си ръце в юмруци.