— Интересно четиво, нали?
Ив вдигна очи. Трябваше да се сети, че той нямаше да я остави да закусва на спокойствие.
— Анекдотите ме забавляват, Ваше Височество. — Понечи да се изправи, ала Алекс й махна с ръка да не става.
— Намираш го за смешно?
— Мен ме развесели, но си представям колко му е омръзнало на Бенет да слагат всяка жена, на която се усмихне, в списъка на възможните съпруги.
— Той пет пари не лава. Скандалните клюки го забавляват.
Понеже не бе казано заядливо, тя се усмихна. Ако Александър искаше разменените снощи между тях реплики да бъдат забравени, то Ив го желаеше още по-охотно. И бездруго достатъчно дълго се терза заради тях.
— Те забавляват всички ни. — Отблизо той изглеждаше уморен и напрегнат. Тя омекна. — Закусвали ли сте? Мога да ви предложа кафе и кифлички.
— Със закуската приключих отдавна. Ала кафето ще ми се отрази добре.
Ив отиде и донесе от бюфета още една чинийка и чашка.
— Едва десет часа е, а изглеждате така, сякаш сте работили без отдих цял ден.
В първия момент Алекс не отговори. Беше му станало навик. После реши, че все едно скоро щеше да се чуе по радиото и да излезе във вестниците.
— Тази сутрин пристигнаха новини от Париж. В посолството е избухнала бомба.
Пръстите й замръзнаха върху каната с кафе.
— О, Господи, баща ви!
— Не е пострадал. Личният му секретар е леко ранен. — Той млъкна, но като се обади отново, гласът му беше овладян: — Сюар, заместник-министърът, е бил убит.
— Съжалявам. — Тя остави каничката и сложи длан върху ръката му. — Толкова съжалявам. Знаят ли кой е извършителят?
— Никой не е поел отговорността. Имаме само предположения.
— Баща ви връща ли се?
Алекс отмести поглед към яркото слънце в градината и нацъфтелите лехи. Животът никога няма да с така прост, рече си. Никога така обикновен.
— Работата му в Париж още не е приключила.
— Но…
— Ще се прибере след завършването й. — Вдигна димящата чаша с чисто кафе без мляко и отпи. — Кордина, както и много други държави, взима сериозни мерки срещу тероризма. Извършителите ще бъдат открити.
— Да се надяваме. — Ив побутна недоядената кифла настрани. Сутрешната статия във вестника вече не й се струваше забавна. — Защо толкова много невинни хора трябва да плашат заради нечия политика?
Пръстите му силно стиснаха чашата — от раздразнение и от безсилие.
— Тероризмът не е политика.
Много неща не й бяха ясни, а пред още повече би искала да си затвори очите. Ала ако човек си заравяше главата в пясъка, това нищо не оправяше.
— Да, разбира се, прав сте.
— Сюар остави жена и три деца.
— Ужасно. На тях съобщено ли им е?
— Аз трябва да отида сега и да им кажа.
— Мога ли да помогна с вещо? Да дойда с вас?
— Това не е твоя работа.
Тя се почувства обидена, после се нарече глупачка. Когато той стана. Ив продължи да седи мълчаливо със забит в чашата си поглед.
Защо беше дошъл тук, питаше се Александър. Знаеше отговора — изпитваше нужда да й каже, да сподели негодуванието, тревогата, мъката си. Не беше мъдра постъпка от страна на един бъдещ монарх да търси утеха, нежна дума, ръка за подкрепа. Бяха го учили да разчита на себе си, но ето, че дойде при нея. Наистина му бе нужна.
— Ив… — Не му бе лесно. Една обикновена молба събуждаше противоречия, срещаше съпротива в душата му. — Ще е от полза, ако дойдеш с мен. Мисля, че присъствието на жена ще й подейства по-добре.
— Само да си взема чантата — беше единственото, което тя каза.
Семейство Сюар живееха в симпатична розово боядисана къща с малка зелена морава, обрамчена по края с бели цветя. Ив забеляза червен детски велосипед на алеята. При вида му сърцето й се сви. Знаеше какво бе да загубиш родител и как болката никога не изчезваше напълно.
Александър й подаде ръка на слизане от колата. Тя я пое, ала после не я пусна.
— Ако се чувстваш неловко — подхвана той.
— Не, само ми е тъжно.
Тръгнаха към входната врата заедно. Ив знаеше, че шофьорът бе и охрана, но нямаше представа за допълнителния екип, разположен нагоре и надолу по тихата улица.
Отвори им Алина Сюар — закръглена жена в началото на средната възраст, с красиви очи и разбъркана коса. Очевидно я хващаха насред къщното почистване. Устата й увисна в първия момент, щом зърна Александър, ала набързо се окопити.
— Ваше Височество.
— Госпожо Сюар, извинете за неочакваното идване в дома ви. Може ли да влезем?
— Разбира се. — Ив забеляза косия й поглед към още неизбърсаните от прах мебели, към разпилените играчки по пода, на които тепърва им предстоеше да бъдат прибрани. — Мога ли да ви предложа кафе. Ваше Височество?