— Точица — отвърна той, а Ив се разсмя.
— Ама че име за кон!
— Подарих я на Ейдриън за рождения й ден. Тя измисли името и го смята за хубаво. — Алекс почеса кобилата зад ухото. — Не ни даде сърце да я караме да го промени.
— Във всеки случай е прекрасна. Аз нарекох първия си кон сър Ланселот. Изглежда съм била по-голяма фантазьорка от Ейдриън.
Той също взе да гали коня. Ръцете им се плъзгаха една до друга, без да се докосват.
— Странно, не си те представям като почитателка на рицари в блестящи доспехи.
— Тогава бях на шест и… — Отново не довърши, защото този път кобилата я бутна силно и я запрати към Александър. — Извинете Ваше Височество.
— Алекс, по дяволите! — Ив се озова в обятията му както онзи следобед. Не беше подготвен, не можа да възпре чувствата, които се надигнаха у него. — Името ми е Александър. Защо толкова упорито ме караш да се чувствам като неодушевена титла, а не като личност?
— Не е нарочно. Извинете.
Пак я заля онова замайващо усещане. Като приближава ща буря. Като надигаща се вълна. Не се отдръпна. А разумът й казваше, че трябва да го направи, и то бързо. Не й беше работа да стои с него така. Насаме. Заслушана в тишината.
Пръстите му се заровиха в косата й, объркаха се там.
Уловена в капан.
— Толкова ли е трудно да мислиш за мен като за човек от плът и кръв?
— Не, аз… Да. — Тя не можеше да си поеме дъх. Въздухът в конюшнята изведнъж й се стори зноен и задушен. — Трябва да намеря Бенет.
— Този път не! — Той я привлече по-близо до себе си, като се проклинаше за това, което бе. — Произнеси името ми! Веднага!
В очите му имаше златни точици. Не ги бе забелязвала някога преди. Сега, в гаснещия здрач, не виждаше нищо друго освен тях.
— Александър — прошепна една чуто. Заля го горещина като от лава.
— Пак!
— Александър — повтори тя и отчаяно притисна устни в неговите.
То беше всичко, което желаеше. Всичко, което бе чакала. В ушите й отекна гръм, пред очите й блесна светкавица, тялото й пламна от изтръгналия се на воля огън. Без мисъл за мястото, времето, положението му, Ив обви ръце около него и остави тялото й да поеме усещанията.
Нямаше я вече хладната му сдържаност, тази броня, с която се прикриваше. Тя знаеше, винаги бе подозирала, че бе различен. Устата му се отвориха нетърпеливо, сякаш цял живот бе чакал този момент. Ив усети пръстите му да се впиват в плътта й. Коленете й се подкосиха от съзнанието, че така силно, така диво бе желана.
Той бе забравил всичко друго, освен че най-сетне я усещаше. Беше пламенна, буйна, възбуждаща. Бе родена за тропиците, за горещи дни и знойни нощи. Косата й се спускаше по гърба, течеше между пръстите му. Стисна я като спасителен пояс, макар да съзнаваше, че истинската опасност бе тази жена.
Езикът му пробваше изкушението все по-дълбоко, вкусваше все по-навътре. Тя бе афродизиак, нейният вкус го лишаваше от разум. Ръцете й пробягваха по гърба му, притискаха го, мачкаха и галеха. Алекс искаше да ги усеща върху голото си тяло, да чувства всяко докосване, всяха милувка, всяко одраскване.
Въздухът бе напоен с животинска миризма. С всеки изминат миг Александър губеше цивилизования си облик. Желаеше я веднага, тук, в тишината на конюшнята, докато гаснат последните лъчи на залеза и пада вечерният мрак.
— Ив? — Вратата изскърца, отвори се и пропусна гънка прашна ивица светлина. — Загуби ли се тук?
Със замаяна глава тя се облегна на стената и се помъчи да поеме дъх.
— Не, не, Бенет. Сега идваме. — Ив притисна с ръка гърлото си.
— Не се бавете. Умирам от глад.
Вратата на конюшнята хлопна и мъждивата ивица из чезна.
Самият той се бе загубил, мислете Александър Изгубен в нея, по нея. Заради нея. Какво право имаше да събужда такова желание у него, такава мъчителна болка, такова сладостно усещане? Стоеше сега тук безмълвна, с широко отворени очи. Как бе възможно една жена да изглежда тъй невинно, когато преди мигове бе унищожила душата на един мъж?
— Лесно пренасочваш душевните си трепети, Ив.
Устата й се отвори първо от объркване, после от изненада. Обидата се надигна като кален поток, но преди да я повали безсилна, тя отприщи в себе си гнева. Ръката и замахна и силно се стовари върху бузата му. Плесницата проехтя звучно, после отново настъпи тишина.
— Зная, че може да ме изгоните от страната за това, и то ще е най-малкото, което можете да направите. — Гласът й не потрепваше, защото бе съумяла да го овладее. Само беше леденостуден. — Ала помнете. Ваше Височество, когато решите да ме прогоните, окована във вериги, че вие си го заслужихте. Това и още много повече.
Едва сдържайки желанието си да побегне. Ив се обърна и излезе така царствено, все едно го правеше от рождение.