— Всички там ти имат доверие. В противен случай нищо подобно нямате да се случи. Мен и да ме няма, имаш Бри до себе си. Алекс и Бенет също стоят зад теб.
Ив затвори ципа с едно дълго движение.
— Не мисля, че ми харесва идеята Александър да стои зад мен.
— Още ли те дразни?
— Най-малкото. С Бри и Бен никога не изпитвам желание да направя реверанс и да се изплезя. А с него…
— С него не те съветвам — засмя се Крис. — Той взема положението си твърде на сериозно. И правилно. Длъжен е.
— Сигурно.
— Ив, ти не разбираш какво е да си първороден. Аз, в известен смисъл, мога да му съчувствам. Хамилтън не притежават държава, по ако питаш татко, имат империя. — Тя леко въздъхна. Нейните решения никога не го бяха задоволявали особено. — Тъй като няма син, на когото да прехвърли бизнеса, върху мен се стовари бремето да го усвоя. След като най-накрая проумя, че това няма да стане, усилията му взеха друга насока — да се омъжа за някой, който да поеме бизнеса. Може би това е причината да не съм го направила.
— Сигурно наистина не съм си давала сметка за това.
— А защо ти е трябвало? При теб нещата стояха другояче.
— Зная. Никакъв натиск. — Ив също въздъхна, облегна се на гардероба и хвърли последен поглед из стаята, която нямаше да види месеци наред. — Трябваше, разбира се, да ходя на училище и да се представям добре, от мен се очакваше да се въздържам от постъпки, петнящи семейството, но ако пожелаех да се излежавам край басейна и да прелиствам списания през целия си живот, в това нямаше да има нищо лошо.
— Е, да си кажем честно, ти много добре укриваше факта, че имаш мозък за нещо повече.
— Нали? — Сега това й бе смешно. — От себе си също. Във всеки случай, когато той излезе наяве, театрална трупа „Хамилтън“ вече си бе създала име и погуби надеждите на татко аз да навляза в семейния бизнеса. Тъй че ти си права. Практически не зная какво с да си наследник и да нямаш думата за собствената си съдба. Ала дори и да го зная, ми е трудно да изпитвам съчувствие към Александър.
— Е, не съм сигурна, че е необходимо. Той е предопределен да управлява, както по рождение, така и като личност. Просто ми се иска вие двамата да се разбирате по-добре. — Крис взе бяла маргаритка от вазата върху тоалетката на Ив, скъси стеблото и я пъхна в бутониерата на сакото й. — Предстои ви да работите заедно и за никого няма да е от полза, ако непрекъснато се заяждате.
Ив взе останалите цветя, попи мокрите им дръжки с кърпа и ги връчи ма сестра си.
— Не съм сигурна, че ще работим заедно.
— Не е ли той президент на Центъра?
— Президентите са почетно представителство — заяви Ив и отвори портмонето си да провери дали самолетните билети бяха на място. — Повярвай, Негово височество няма по-голямо желание да работи рамо до рамо с мен, отколкото аз с него. — Тя щракна портмонето. — Вероятно още по-малко.
— Да не се е случило нещо последния път, когато беше там? — Крис стана и измъкна портмонето от ръцете й, за да престане да си играе неспокойно с него. — Изглеждаше много нервна, когато се върна, но аз го отдадох на предстоящата работа. Сега вече се чудя.
— Прекалено много се чудиш — отвърна небрежно Ив. — Единственото, което се случи, бе, че се потвърди мнението ми, че Александър е надут и високомерен грубиян. Ако това начинание не беше толкова важно за мен, бих го пратила да върви по дяволите заедно с него. Само мисълта за Негово високопарно височество ме вбесява!
— Да, виждам — измърмори Крис и реши да пише на Габриела при първа възможност. — Е, може пък да не се наложи до си имаш работа лично с него.
— Дай Боже! — рече Ив така разпалено, че Крис помисли, че ще е най-добре да телефонира на Габриела в мига, в който сестра й се качи на самолета. — Май съм готова — огледа се за последен път Ив. — Още ли важи предложението да бъда откарана на летището?
— Несъмнено. Единственото, от което имаме нужда, са трима яки мъже и товарен кон, за да свалят багажа ти до колата.
Александър бе свикнал с журналистите и фоторепортерите точно така, както бе свикнал и с бодигардовете Всички те бяха част от неговия живот още от раждането му. Стараеше се да не крачи напред-назад пред панорамния прозорец, от който се виждаше пистата, ала изпита смътно чувство на облекчение, когато самолетът се приземи. Имаше двадесет минути закъснение и нервите му бяха започнали да се обтягат.
С Ив не бяха контактували от близо три месеца. Каквато и кореспонденция да трябваше да се води, каквито и подробности да се уговарят, всичко се вършеше през нейната секретарка до неговия секретар, чрез негов асистент до неин асистент. И макар да не я бе виждал и чувал, помнеше онези бурни мигове в конюшнята на Габриела така, сякаш се бяха случили вчера. Ако се будеше посред нощ, то бе от спомена за нейното ухание. Ако се улавяше, че бленува посред бял ден, то бе заради лицето й, което си представяше мислено.