— Имаш ли желание да опитаме пак?
Предизвикателството беше нещо, което тя така и не можеше, не бе в състояние да подмине. Глътна още веднъж от вермута и стана.
— На вашите услуги.
Той се изправи и отмести с крак масичката настрани от канапето. Приглади назад разпиляната си коса и присви очи.
— Доколкото си спомням, трябва да подходя отзад и да те хвана… Ето тук. — Една здрава мускулеста ръка се обви около кръста й. — После трябва…
Така и не довърши, подкосен през краката и повален на пода по гръб.
— Да — потри ръце тя, гледайки го отгоре. — Точно така си го спомням и аз.
— Не е честно, не бях готов — подпря се на лакът Бенет.
— Всичко си беше съвсем честно, Ваше Височество — засмя се Ив и клекна до него. — Удари ли се?
— Ударът е по самолюбието ми — измърмори той и посегна да я оскубе.
Когато Александър влезе, видя брат си изпружен върху персийския килим, заровил ръка в буйните коси на Ив. Лицата им бяха сведени едно до друго, усмихнати, телата им почти се докосваха. За миг челюстта му увисна, после той сви устни.
— Извинявам се за прекъсването.
Като чу гласа му, Бенет се обърна и погледна през рамо, а Ив изправи глава. Той изглеждаше точно така, както го помнеше — гъста черна коса, спускаща се на вълни отстрани и по врата му. Не се усмихваше, макар тя и бездруго много рядко да го бе виждала усмихнат. Лицето му притежаваше една строга, сурова красота. Царствената осанка му отиваше. Дори и неохотно, ала нямаше как да не го признае. Сякаш беше слязъл от потретите, висящи в галерията на двореца — високи, ясно очертани скули, мургава и гладко опъната върху тях кожа. Очите тъмни почти колкото косата и с такова неодобрение в тях, каквото изразяваха и присвитите му в права линия, инак плътни и изваяни устни. Стоеше, както винаги, по военному изпънат и безупречно облечен.
Освен глупаво, Ив изведнъж се почувства мърлява и раздърпана от пътуването.
— Ив ми преподава урок по бойни изкуства. — Бенет стана, после протегна ръка и й помогна и тя да се изпрана. — Аз пак излязох втори.
— Виждам. — Поклонът му към Ив беше официално сдържан и студено учтив. — Госпожице Хамилтън.
Тя направи реверанс, но този път очите й не блеснаха игриво.
— Ваше Височество.
— Извинете, че нямах възможност да ви посрещна на летището. Надявам се пътуването ви да е било приятно.
— Превъзходно.
— Навярно желаете да си починете, преди да обсъдим причината, поради която ви повиках.
Думите му я накараха да вирне брадичка. Той точно това и очакваше. Ив се протегна и взе чантата си, която бе оставила на канапето.
— Предпочитам да се заемем с работата.
— Както желаете. Да се качим тогава горе в кабинета ми. Бенет, днес не държиш ли реч пред жокейското дружество?
— Не и в близките час-два. — Той се извърна и приятелски целуна Ив по носа, като едновременно й намигна с израз, който само тя можеше да види и разбере. — Ще се видим на вечеря. Облечи си нещо потресаващо, става ли?
— Естествено! — Усмивката й обаче угасна, щом отново се обърна към Александър. — Ваше Височество?
Той кимна и я съпроводи вън от стаята.
Качиха се по стълбите в мълчание. Александър беше ядосан. Не даваше външен израз, ала Ив безпогрешно го усети, макар да не й бе ясна причината. Въпреки изминалите две години, през които не се бяха виждали, той се държеше към нея с все същото студено неодобрение, както и преди. Дали защото бе американка? Не, Рийв Макджий, женен за сестрата на Александър, също бе американец. Или пък заради това, че бе свързана с театъра?
Тя се намръщи. По-скоро би могло да бъде това. Какво, че Кордина се гордее с един от най-добрите театрални комплекси в света, разположен в Центъра за изящни изкуства? Александър като нищо би могъл да питае презрение към хората на театъра. Ив вирна глава и влезе в кабинета му на крачка пред него.
— Кафе?
— Не, благодаря.
— Седнете, моля.
Тя се подчини, но остана изпъната като глътнала бастун. Кабинетът сякаш беше копие на притежателя си със своя изискано консервативен стил. Нямаше украси и финтифлюшки. Единствената миризма беше на кафе и естествена кожа. Мебелите — старинни и лъскави, килимът — дебел, с избледнели от годините цветове. Високи стъклени врати водеха към балкон, ала бяха затворени, като че ли той не желаеше да чува шума на морето и да усеща аромата на цветята в градината.
Признаците на богатството не й внушаваха страхопочитание. Тя самата беше израснала в богатство, а след това бе успяла да спечели и свое собствено. Спазването на етикета я караше да седи сковано, а напрегната стойка беше в очакване на атаката.
— Как е сестра ви? — Александър взе цигара и повдигна вежда.