Ив кимна и го изчака да щракне запалката.
— Много добре. Възнамерява да прекара известно време със семейството на Габриела, когато се върнат в Америка. Бенет ми каза, че едно от децата е болно.
— Дориан. Настинал е. — За първи път чертите му се смекчиха. От всички деца на сестра му най-малкият беше влязъл най-дълбоко под кожата му. — Не е лесно човек да го удържи в леглото.
— Бих искала да зърна децата, преди да си тръгна. Не съм ги виждала от кръщенето на Дориан.
— Отпреди две години. — Той помнеше, дори прекалено добре си спомняше. — Сигурен съм, че ще можем да уредим посещението ви във фермата. — Тя изви устни в крива усмивка и Александър отново се стегна вътрешно. Вече не беше снизходителен любящ вуйчо или близък приятел, а принц. — Баща ми отсъства. Праща ви най-добрите си пожелания, в случай че не се върне до вашето заминаване.
— Четох, че е в Париж.
— Да. — Така пресече разговора за държавните дела, преди още да бе започнал. — Благодаря, че дойдохте тук, тъй като на мен в момента ми е невъзможно да пътувам. Секретарят ми описа ли ви в общи черти моето предложение?
— Да. — Делово, напомни си Ив. С любезностите беше дотук. — Искате да доведа трупата си в Кордина, която да играе един месец в Центъра за изящни изкуства. Представленията ще бъдат за благотворителния фонд в помощ на децата с вродени недъзи.
— Точно така.
— Простете, Ваше Височество, но съм останала с впечатлението, че принцеса Габриела се е нагърбила именно с тази благотворителна мисия.
— Правилно. Аз съм председател на Центъра за изящни изкуства. Затова работим заедно по въпроса. — Повече обяснения нямаше да има. — Габриела е гледала представление на вашата трупа в Америка и е била впечатлена. Смята, че след като Кордина има такава силна връзка със Съединените Щати, то използването на американски изпълнители в нашата страна ще спомогне да се наберат тъй нужните средства за фондацията „В помощ на децата с вродени недъзи“.
— Значи идеята е нейна.
— След дълго обсъждане и преценка. Аз реших да я подкрепя.
— Ясно. — Ив забарабани с нокът по ръкохватката на стола. — Предполагам, това означава, че сте имали известни резерви.
— Не съм виждал играта на трупата. — Той леко се отпусна назад и издуха струя цигарен дим. — И преди, разбира се, в Центъра са идвали американски изпълнители от развлекателния бранш, ала никога за толкова дълъг период от време и като прелюдия към бала на фондацията.
— Може би ще искате да ни прослушате?
Устните му се отпуснаха леко, изобразявайки усмивка.
— Мина ми през ума.
— Няма да стане. — Тя се изправи и с удоволствие забеляза, че етикетът го принуди и той да го направи. — Трупата на Хамилтън за по-малко от пет години е спечелила одобрението както на критиците, така и на публиката. Ползваме се с име и известност и не се нуждаем от прослушване нито във вашата страна, нито където и да било. Ако реша да доведа своя екип тук, то ще е от уважение към каузата на фондацията и към Габриела.
Докато говореше, Александър я наблюдаваше с прикрит интерес. За седем години се беше превърнала от наивно младо момиче в уверена жена. Но удивително, сега бе още по-красива. Кожата й беше гладка и безупречна, бяла, с лека руменина по върха на скулите. Лицето сърцевидно, с пълни сочни устни и огромни сини очи. Обрамчваше го грива блестящи черни коси, в момента леко разпилени, спускащи се по раменете и гърба.
Гневът я караше да стои изпъната, което не пречеше тялото й да изглежда нежно и крехко. Може би само да изглежда. Той се чудеше, прекалено често се беше чудил как ли би го почувствал в ръцете си.
Дори ядосан, гласът й звучеше с характерния провлечен тексаски изговор, който Алекс се беше научил да разпознава. Усещаше го като галещ бриз върху кожата си, докато усети присвиване в слабините. Бавно, като разчиташе на самообладанието, което цял живот беше градил, той смачка цигарата в пепелника.
— Свършихте ли, госпожице Хамилтън?
— Ив, за Бога! Наричайте ме Ив. Познаваме се от години.
Тя нервно отиде до балконската врата и я отвори. Загледана навън, не забеляза нито как Александър повдигна вежди от това нейно нарушаване на протокола, нито бавната му усмивка.
— Ив… — повтори той, като остави името й сякаш да увисне за миг във въздуха. — Струва ми се, че възникна някакво недоразумение. Аз не критикувам твоята трупа. Би било трудно, доколкото, както вече казах, не съм виждал играта й.
— При това положение няма и да я видите.
— Тогава ще си навлека гнева на Бри. Предпочитам да не го правя. Седни. — Когато тя само се обърна и го изгледа, Алекс сдържа порива си да й заповяда и вместо това й посочи с ръка стола. — Ако обичаш.