Разтърсиха я тръпки на върховна наслада и я оставиха бездиханна. Но преди още да дойде на себе си, преди да си поеме дъх, Алекс отново я тласна нагоре, отново я понесе към шеметни висини.
— Александър — мислеше, че крещи името му, ала беше само сподавен шепот. — Искам те. — Ръцете й полазиха трескаво, откриха го. — Искам те…
В мига, в който краката й се обвиха около него, той разбра какво бе лудост, истинска лудост. Нейните тласъци определяха ритъма. Искаше му се да я гледа, да вижда лицето й, да знае кога бе понесена от вълната на тръпнещо блаженство. Но погледът му бе замъглен.
И двамата бяха поети от неудържима сила. В една ослепителна, безпаметна секунда Алекс извика. На френски. Това бе езикът на сърцето му.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
За първи път се събуждаше в обятията му. Беше на зазоряване. Навън едва-едва се развиделяваше, а шумът на морето долиташе като шепот. Свещите отдавна бяха догорели, но миризмата им още витаеше във въздуха.
Той я целуна лекичко по слепоочието и тя се размърда.
— Александър — промърмори и се сгуши по-близо.
— Заспивай. Рано е.
Ив го усети, че се кани да става.
— Тръгваш ли?
— Да, трябва.
Обви ръце около него и го задържа в гальовната топлина на леглото.
— Защо? Нали е рано?
Той се засмя. Провлечените й думи и сънени движения му се видяха толкова сладки. Свали ръката й и я целуна.
— Имам ранни срещи.
— Преди разсъмване? — Тя направи опит да се разсъни, като отвори широко очи. Косата му беше разрошена от спането, от нейните ласки, от любовната нощ. Ала погледът му беше буден и ясен. — Не можеш ли да останеш още малко при мен?
Алекс искаше да остане, искаше да й каже, че бе готов да остане при нея целия този ден и следващия след него. Но не можеше.
— Не е разумно.
— Разумно — сладостната нега в премрежените й очи помръкна. — Не искаш да си в стаята ми, когато прислугата се събуди.
— Ще е по-добре.
— За кого?
Той повдигна вежда. Отчасти развеселено, отчасти високомерно. Рядко някой му задаваше въпроси относно причините за постъпките му.
— Това, което е между нас, си е между нас. Няма да ми харесат шушукания или да видя името ти с големи букви по вестниците.
— Както беше с мен и Бенет — подхвърли Ив малко троснато и се надигна. Седна в леглото и скръсти ръце. — Предпочитам сама да се грижа за репутацията си.
— Кой ти пречи? Разполагаш с пълна свобода. Само че и аз ще имам грижата.
— За моята или за твоята?
По природа Алекс не беше от търпеливите. Мъчително, стъпка след стъпка беше изграждал у себе си това качество в течение на години. Сега му се наложи да използва заученото.
— Ив — рече кротко, — вече доста се приказва след онази наша снимка в пресата.
— Радвам се. — Тя отметна коса и закова поглед в лицето му. Почувства се обидена. Не знаеше откъде се взе това чувство и защо бе тъй остро, ала я заболя. Обидата лесно водеше до неблагоразумие и безразсъдство. — Аз не се срамувам, че съм твоя любовница.
— Това ли мислиш? Че се срамувам?
— Идваш при мен късно, тръгваш си рано преди изгрев, сякаш те е срам къде и с кого си прекарал нощта.
Ръката му посегна към гърлото й. Ив почувства силата и гнева му. Не отмести поглед, макар в очите му да святкаха мълнии.
— Никога повече не го казвай! Как може дори да си го мислиш?
— А какво да ме кара да мисля друго?
Той я стисна по-силно и тя разтвори широко очи. В следващия миг устата му ожесточено се впи в нейната. Ив се задърпа, защото искаше Алекс да й отговори, да й отговори нещо, но ръцете му бяха бързи и непреклонни. Безмилостно шареха по тялото й и намираха всички слаби места, които бе открил през нощта по един по-нежен начин.
Тялото й се превърна в едно пулсиращо чувствено кълбо. Всяка свързана мисъл изчезна от главата й, заменена от усещане след усещане — буйни, пламенни, изгарящи.
Ръцете й здраво се увиха около него. Тялото й му отговори със същото настървение и жар.
Гневът и страстта се срещнаха в сблъсък, от който хвърчаха искри, после се сляха в едно знойно и неукротимо цяло.
Той лежеше с поглед, забит в тавана, а тя се беше свила до него, ала не се докосваха. Слънцето топеше утринната мараня.
— Не исках да те огорчавам.
Ив въздъхна сподавено, но когато проговори, гласът й беше твърд и ясен:
— Аз съм издръжлива, Алекс.
Искаше му се да протегне към нея ръка, ала не знаеше дали няма да го отблъсне.
— Трябва да намерим време и място да поговорим. Но не сега.