— Но за разлика от Рийв няма да има друг избор.
— Ако те обича, короната не ще й се стори така тежка. Нито на теб, когато му дойде времето.
— Ако му дойде. — Думите увиснаха във въздуха. — Благодаря за одобрението ти, татко. А сега съвета.
— Малцина са хората, пред които можеш да отвориш сърцето си, да го разкриеш напълно. Намериш ли жена, с която да споделиш живота си, нищо не крий от нея. Женските рамене са силни. Използвай ги.
— Искам аз да съм й закрила и опора.
— Разбира се. Едното не пречи на другото. Имам нещо за теб. — От библиотеката Арманд отиде в съседния кабинет. След малко се появи с малка кутийка от черно кадифе. Стискаше я здраво в ръка. — Питал съм се какво ли ще изпитам, когато ти го давам. — Той сведе поглед към кутийката. — Има и мъка, че отново е у мен, има и гордост, че имам син, на когото да го предам. — Чувствата, винаги добре владени, сега се надигнаха към повърхността, ала не им бе позволено да изплуват. — И радост, че синът ми е мъж, когото уважавам, а не само момче, което обичам. — Арманд протегна ръка и за миг се забави, преди пръстите му да пуснат кутийката. — Времето си върви — каза тихо. — Това е пръстенът, който дадох на майка ти в деня, когато й предложих да се омъжи за мен. Ще се радвам, ако го дадеш на Ив, когато й направиш предложение.
— Нищо друго не бих й дал с по-голяма гордост. — Александър нямаше сили да отвори кутийката, но я стискаше така, както и баща ту. — Благодаря ти, папа.
Арманд гледаше сина си. Припомняше си малкото момченце и всички изминали години. Усмихна се и го прегърна.
— Доведи я при мен, когато го сложи.
Ив наблюдаваше двама сценични работника, въоръжени с кутии блажна боя. Сподави прозявката си и записа нещо в бележника си. Определено ще трябва да се отделят средства за ново оборудване, когато се върнем в Щатите, помисли си. А това ще стане след по-малко от пет седмици. След два дни е първото представление, а след месец заключителното. Още ден-два да опаковат реквизита и толкоз.
Трупата вече имаше ангажимент за турне през есента. Водеха се и преговори за триседмични представления в Лос Анджелис през януари. И ако не се лъжеше в предвижданията си, бюрото й щеше да е затрупано с предложения и молби при завръщането им от Кордина. При завръщането.
Тя отиде до бюрото на помощник-режисьора вдясно на сцената и опита да съсредоточи внимание върху репетицията. Актьорите бяха с костюми и грим. Не забелязваше някакви пропуски и недостатъци. Голямата червена ваза, която беше заръчала на Пийт, се открояваше като ярко петно, точно както си я бе представяла. Тапицерията на дивана беше избеляла, покривчиците, прилежно опънати, бяха на място.
Всичко е идеално, каза си. Само дето не изпитваше обичайното задоволство от добре свършената работа.
— Изглежда чудесно.
Шепотът в ухото я накара да подскочи.
— Бен! — притисна големия бележник до гърдите си. — Какво правиш тук? Репетицията е вътрешна, не се предвиждат посетители.
— Аз, разбира се, съм изключение. Вече го обясних на портиера. Я кажи, ти „байчо“ ли му викаш, както слушам по американските филми?
— Не смея. — Ив погледна зад рамото му. Двама бодигарда се навъртаха на дискретно разстояние. — А ти не трябва ли да си на някое официално мероприятие?
— Не ми натяквай. От седмици насам съм същински роб. Успях да открадна час-два. — Безценно време, което би могъл да прекара с конете си. — Просто реших да се отбия и да видя как вървят нещата.
— Ако търсиш Дорийн — започна сухо Ив, — тя е горе, в другата зала за репетиции. Все пак имаме още три пиеси, както ти е известно.
— Ясно. Разбрах намека. Няма да разсейвам Дорийн, докато е заета. — Истината беше, че не се бе и сещал за нея. Той огледа сцената. Репетицията беше започнала. — С повечето от твоите хора сте отдавна заедно, предполагам?
— С някои да, с други не толкова. Виж какво, дай да слезем долу. Днес нямах възможност да наблюдавам оттам.
Двамата отидоха и се настаниха в средата на залата. Бодигардовете ги последваха. Седнаха три реда зад тях. Ив едва сега забеляза още двама. Явно прикрепени към нея.
— Не изглежда зле — прецени тя. — През цялото време гледах от балкона и пак беше добре. Това място има невероятна акустика.
— Навярно доста добре познаваш хората си — подхвърли пак Бенет. — Имам предвид като личен контакт, не само от професионална гледна точка.
— Щом тръгваш на турне, обикновено знаеш с кого отиваш. Ала актьорите и изобщо хората на изкуството са като всички останали. — Ив го изгледа и се усмихна. — Някои са по-контактни от други. Какво, да не смяташ да се присъединиш към нас?