Когато репетициите за деня най-сетне приключиха, вече й бе накипяло до пръсване.
— Ако още някой, само още някой ми каже, че трябва да си почина, ще го убия — мърмореше тя под нос, докато крачеше бързо по коридора зад кулисите.
— От мен няма да го чуете.
Ив рязко намали скоростта и само дето не залитна. Пийт се бе навел над един от своите сандъци и затваряше ценния си инвентар.
— Мислех, че всички вече са се измели.
— Кажи-речи. — Той се изправи и ключовете на колана му издрънчаха. — Имам да прибера още едно-друго, ама не мога да намеря голяма кутия за оная ваза ли е, какво е.
— Остави я, където си е. Толкова е грозна, че едва ли някой ще я открадне.
— Нали сама казахте да не е нещо кой знае какво.
— И ти се постара. — Тя разтърка врата си. Беше се схванал и я болеше. — Идеална е, Пийт, сериозно. Също и покривките. Виж, зная, че си много съзнателен, ала театърът ще бъде здраво залостен. С тази охрана наоколо едва ли има смисъл да се притесняваш, че някой може да задигне нещо. Защо не идеш да вечеряш?
— Тъй и смятах. — Той стоеше нерешително и си играеше с ключовете.
— Някакъв проблем ли има? — попита Ив.
— Тц. Само щях да кажа нещо.
Развеселена, тя кимна.
— Ами давай, де.
— Доста ме ядосахте оня път, когато ми викнахте да се махам. Дърпахте ме, крещяхте, заплашихте да ме уволните.
— Не вярвам да ти е било приятно.
— Сигурно щях да пипам по-бързо, ако знаех какво става. — Пийт се почеса по бралата и заби поглед в обувките си. — Талбът ни каза как сте тичали тук наоколо, за да не е останал някой, а сте знаели за бомбата. Стори ми се бая смело. Глупаво — добави той, като отново вдигна поглед, — но и смело.
— Не беше нито глупаво, нито смело. Просто необходимо. Благодаря ти, все пак.
— Искам да черпя по едно.
В първия момент Ив онемя. За първи път, откакто го познаваше толкова време, Пийт проявяваше признак на общуване.
— С удоволствие, ала тази вечер очаквам един човек. Какво ще кажеш за утре, веднага след репетициите?
— Става. — Той почеса брада, притегна колана си и рече: — Бива си ви, госпожице Хамилтън.
— Теб също — отвърна тя я се почувства много по-добре, отколкото през деня.
Тръгна в обратната посока, като подмина стария си кабинет на път за временния, който й бяха приспособили. Шест и петнадесет, отбеляза мислено, като погледна часовника си. Александър закъсняваше. Цял ден, нервна и напрегната, бе очаквала да стане шест. Е, ще почака още малко.
Защо ли искаше да говори с нея? За да сложи край на отношенията помежду им колкото можеше по-коректно. Сигурно подозираше за дълбочината на чувствата й към него. И не искаше да я нарани. Искаше да сложи край още сега, преди да й бе станало още по-трудно.
Ив знаеше, не се и съмняваше, че той я желае. Но чувството му за чест и справедливост не му позволяваше нещата да продължат, след като можеше да й предложи само някой и друг потаен час под прикритието на нощта. Не беше ли това една от причините да го обича тъй силно?
Никакви жалби, напомни си тя, от самото начало знаеше как стоят нещата и че не могат да продължат вечно. Беше съгласна с това положение. Принцове и дворци нямаха място в живота й.
Ив въздъхна и разтвори книжката, която от известно време носеше в чантата си. Вътре имаше притиснато цвете. Онова, което Александър й бе дал в парка. Преди две седмици? Преди цял живот. Тя затвори книгата. Каза си, че не всяка жена има и толкова за утеха.
Бива си ви, госпожице Хамилтън. Точно така. Биваше я и щеше да продължи в съшия дух. Животът трябва ще да се посреща такъв, какъвто бе.
Нямаше да изпада в мрачни размисли. Никакво униние. Седна зад бюрото и взе една от новите папки, които бе започнала да попълва.
Театърът бе утихнал. И тогава се чу трясък.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Ив вече ставаше от мястото си да провери какво става, когато чу бягащи стъпки пред вратата. Първата й мисъл бе, че суматохата бе дело на някои от трупата, които все още се мотаеха в театъра, вместо да са на вечеря, както му бе редът. Смяташе да им се скара, но щом надникна в коридора, видя тялото.
В първия момент замръзна. После вече тичаше нататък. Наведе се над проснатия на земята непознат мъж. Върху ризата му бавно нарастваше кърваво петно. Наблизо се търкаляше преобърнат поднос с чаши и кана за вода. Парчета стъкло бяха разпилени навсякъде. Умът й светкавично заработи. Свали дългата жилетка без ръкав, която носеше, и покри с нея мъжа.
Телефон. Трябвате й телефон. Като се стараеше да разсъждава спокойно, тя мина отново на бегом коридора. Влетя в кабинета, вдигна слушалката и започна да набира. Ръцете й бяха влажни от студена пот и трепереха.