— Говори Ив Хамилтън от Центъра за изящни изкуства, крилото на големия театър. Прострелян е човек! Нужна е линейка! Полиция! — Дъхът й секна, когато отново чу стъпки, този път леко прокрадващи се към пооткрехнатата врата. — Побързайте! Моля ви, по-бързо!
Остави слушалката върху бюрото и се огледа обезумяла наоколо. Нямаше изход, никакъв друг изход освен вратата. Стъпките бяха спрели, ала къде? Колко близо? Цялата трепереща, излезе иззад бюрото. Който и да бе, той щеше да я убие, да я убие и… Тогава Ив се сети.
Шест и двадесет. Циферблатът се размазваше пред погледа й. Александър — дебнеха Александър.
По челото й изби влага. Трябваше да го предупреди. Да измисли някакъв начин. Взе да се приближава към вратата сантиметър по сантиметър. Тъкмо посегна да я бутне, когато тя бавно се започна да се отваря навътре.
Първо видя пистолета. Черен, смъртоносен. После ръката, която го държеше. Сподави писъка си и се озова лице в лице с притежателя й.
Мъжът, с който Александър се фехтуваше. Който й се бе усмихнал и сторил смътно познат. Сега Ив си спомни. Беше го виждала в театъра.
Той не се усмихваше. Лицето му бе опънато и сурово. А в очите му прочете, че бе способен да убие.
— Мадмоазел… — започна мъжът и тя излезе от вцепенението си.
Замахна, извъртя се и силно го удари с ръба на дланта по гърлото. Пистолетът падна от ръката му и издрънча на пода, а Ив повтори удара, този път отзад по врата. Той се строполи на прага — наполовина вътре, наполовина вън от стаята. Като дишаше тежко, Ив се втренчи в неподвижното тяло. Искаше й се да избяга, просто да хукне, но си наложи да разсъждава трезво.
Хвана го под мишниците и го изтегли вътре. Служещото й за временен кабинет помещение не бе много по-дълго от изпруженото му в цял ръст тяло. Тя трескаво затършува в предното чекмедже на бюрото. Намери ключа, прекрачи проснатия мъж и като излезе от стаята, го заключи вътре.
Главата й бучеше. Облегна се на стената и постоя миг-два така, за да дойде на себе си. Раненият мъж няколко крачки по-нататък простена. Ив бързо се отправи натам.
— Извиках бърза помощ — клекна до него. — Ще пристигнат всеки момент, няма страшно, ще се оправите.
— Жермен.
— Да, да, зная. Всичко е наред. Не трябва да говорите. — Кръвта. Трябваше да спре кръвта. Прокара ръка през косата си, като се стараеше да мисли. Кърпи. — Опитайте се да не мърдате — каза му. — Сега ще донеса нещо да спрем кървенето.
— Чакаше… Криеше се…
— Заключен е. Не говорете повече. Веднага се връщам.
Тя се изправи. Възнамеряваше да изтича до най-близката баня за кърпи, когато чу шум зад себе си. Обърна се, ала коридорът беше празен. Облиза пресъхналите си устни и впери поглед във вратата на кабинета. Дали не бе дошъл в съзнание? Чак тогава се сети. Като студен душ я обля мисълта, че не бе взела пистолета. Беше го затворила заедно с него. Ако дойдеше на себе си и го намереше… Откъм другата страна се разнесоха гласове и Ив хукна натам.
Сцената беше тъмна. Тя щракна главния превключвател и наоколо плисна светлина. Чу гласа на Александър и в гърдите й се надигна ридание. Той се качваше по стълбичките към сцената, а тя я прекоси на бегом. Извинението му, че бе закъснял, така и не беше изречено. Хвана ръцете й.
— Какво има? — попита тревожно, съзрял сълзите в очите й.
— Онзи, агентът на Дебок. Затворен е в кабинета ми. Застреля човек, сигурно от твоите бодигардовете. Вече извиках линейка и полицията.
— Нещо стори ли ти? — огледа я той за първи път и видя кръвта. — Ранена ли си? По теб има кръв!
— Не е моя. На бодигарда. Алекс, той има нужда от помощ. В кабинета ми.
— Хубаво, успокой се. — Алекс я прегърна през раменете и се обърна към охраната. — Погрижете се. Аз ще остана при нея.
— Той има пистолет — подхвана наново Ив.
— И те имат. Седни. — Принуди я да седне на дивана с избелялата тапицерия, който с всички останали декори стоеше на сцената. — Разказвай. — Погледът му се откъсна от нея само колкото да проследи тръгналите към кулисите бодигардове.
— Всички си отидоха вкъщи… Мислех, че всички са си отишли. Зная, разбира се, че имам охрана. Чух изтрополяване, после стъпки. Той лежеше в коридора. Върнах се на телефона и тогава пак чух някой да идва. Алекс, беше онзи мъж, партньорът ти по фехтовка, Жермен.
— Простреляли са Жермен?
— Не, не! — Тя зарови ръце в косата си. Постара се да разказва по-ясно. — Той беше другият. Държеше пистолет. Аз го повалих, после…
— Повалила си Жермен?
— Нали това се опитвам да ти обясня! — избухна Ив. — Сигурно той беше застрелял другия човек и се връщаше отново.