— Ив — разтърси я леко Александър, — Жермен е шеф на личната ми охрана. Прикрепих го към теб да те пази.
— Как — Ама той… — не довърши тя, полагайки усилия да избистри ума си. — Тогава кой…
— Извинете, че ви прекъсвам. — От сянката в дъното на сцената излезе Ръс. Държеше револвер с удължена от заглушител цев.
— О, Божичко!
Преди думите й да заглъхнат, Александър вече бе скочил на крака и я дръпна зад гърба си.
— Трябва да ви благодаря, че така бързо отпратихте охраната, Ваше Височество. Обещавам да свърша бързо. Все пак съм професионалист.
— Не! — пристъпи напред Ив. — Не можеш да го направиш!
— Извинявай — усмихна й се той. В гласа му прозвуча известна искреност. — Знаеш как е в бизнеса, Ив. Искам да знаеш също, че си един от най-добрите продуценти, с които съм работил някога.
— Това няма да ти се размине. Не можеш да се измъкнеш. — Александър говореше спокойно. Знаеше, че хората му всеки миг ще се върнат.
— Беше ми дадена възможност много добре да разуча това място. Мога да изчезна за по-малко от десет секунди. Само толкова са ми нужни. Ако не успея… — Ръс сви рамене. — Е, какво пък, в бизнеса всичко става. — Насочи оръжието в гърдите на Александър. — Нищо лично.
Стояха сред декорите на сцената. Прожекторите ги обливаха с ярка светлина, сякаш пиесата беше започнала. Огромната червена ваза с пъстри изкуствени цветя нелепо изпъкваше. Но револверът беше истински.
Тя изпищя. Без да мисли, се хвърли напред и закри Александър. Куршумът улучи нея.
Няма да умре. Не може да умре. Александър седеше, хванал с ръце главата си, и не спирате мислено да повтаря тези фрази като молитва. Само те му идваха наум. Само за това се молеше.
Не виждаше и не чуваше какво става в чакалнята. Другите сякаш бяха призраци, плод на въображението му. До него седеше Габриела, която предлагаше безмълвната си подкрепа. Баща му стоеше до прозореца. Бенет седеше на ниска скамейка заедно с Крис и държеше ръката й. Рийв се оправяше с полицията и ту влизаше, ту излизаше, после пак се връщаше.
Ако бе имал една секунда повече, само една секунда, щеше да я бутне, да я блъсне встрани. Да направи нещо, което да попречи куршумът да попадне в нея. Ударът я захвърли върху него. Докато е жив, нямаше да забрави как тялото й отскочи, преди да се свлече.
Кръвта й беше по ръцете му. В буквалния и преносен смисъл.
— Пийни малко чай, Алекс — подаде му чашата Габриела, ала той поклати глава. Запали поредната цигара. — Недей така — пророни тя. — На Ив ще си й нужен силен, а не смазан от чувство за вина.
— Трябваше да я предпазя. Трябваше да не я забърквам. — Алекс затвори очи, но пак виждаше онзи ужасяващ миг, когато тя се хвърли пред него. Разпери ръце като щит пред тялото му. — Те искаха мен.
— Теб или някой от нас — сложи ръка на коляното му Габриела. — Ако има някаква вина, носим я по равно. Алекс, през най-тежките дни от живота ми ти беше до мен, ала аз не ти позволих да ми помогнеш. Нека сега аз да ти помогна.
Той постави ръката си върху нейната. Само това можеше да направи.
Рийв отново се върна в чакалнята. Погледна жена си, докосна я мимоходом по рамото и отиде при Арманд до прозореца. Арманд само кимна и отново се задълбочи в мълчаливото си бдение. Той също се молеше.
Като не беше повече в състояние да седи на едно място. Крис стана и излезе в коридора. Скоро пак се върна. По лицето й личаха сълзи, които не можеше да спре.
Усети ръката на Габриела върху раменете си и се отпусна в прегръдката й.
— Не може да я загубим.
— Не — притисна я Габриела. — Няма да я загубим. — Нежно я поведе към пейката. — Помниш ли историите, които ми разказваше в училище за нея? Питах се какво ли е да имаш сестра.
— Помня. — Крис си пое дълбоко дъх и опита да надвие мъката. — Много ти се искаше и ти да имаш. Мислеше, че би било прекрасно.
— Ами като винаги съм била заобиколена от мъже и момчета — усмихна се Габриела и вдигна поглед към събралото се семейство. — Ти ми показа нейна снимка. Там беше дванадесет-тринадесетгодишна, струва ми се, но още тогава си личеше, че е красавица. Толкова си мечтаех да имам някой, с когото да си споделям.
— Пък аз ти разказах как я заварих в моята стая, строила пред себе си всичките ми гримове. Беше се направила на палячо. — Крис изтри с ръка очите си. — Ала мислеше, че изглежда неотразимо. — Тя подсмъркна и взе кърпичката, която Габриела й подаде. Въздъхна тежко и си пое дъх на пресекулки. — Така не искаше да ходи в пансион. Татко смяташе, че това е най-добрият вариант и всъщност беше прав, но Ив страшно недоволстваше. Мислехме я за нашето мило и сладко, ала не особено умно момиченце. Господи! Доказа на всички колко сме се заблуждавали. Тя просто отказваше да си губи времето с неща, които не й бяха интересни. По-скоро предпочиташе да го губи със списания и музика.