— Щастливи?
— Ами да, щастие, нали разбирате. Нещо, което в списъка идва след дълга и отговорностите.
Алекс мълчаливо изчака да бъдат сервирани студените омари. Тя беше попаднала почти в десетката с нейните приказки за списъци. Той никога не би поставил личното си щастие пред своя дълг, чувствата си пред отговорностите.
— Сестра ми не се оплаква. Обича съпруга си, децата и своята страна.
— Не става дума за това. То не е едно и също.
— Семейството направи всичко възможно, за да я разтовари от някои задължения.
— Хубаво, наистина, че след целия този ужас, който преживя, сега има всичко. — Ив видя как пръстите му стиснаха вилицата и неволно посегна към ръката му. — Извинете. Дори след толкова време навярно е трудно човек да си спомня за случилото се.
Александър не отговори, вперил поглед в малката й бяла длан, поставена върху неговата. Действаше му успокоително. Нещо, което не бе очаквал. Ако можеше да си го позволи, би взел ръката й в своята.
— Винаги ще е трудно да се връщаме към онова, което се случи, но е и невъзможно да забравим, че ти беше съпричастна в спасяването на сестра ми и брат ми.
— Аз само изтичах да повикам помощ.
— Важното е, че запази самообладание. В противен случай щяхме да загубим и двамата.
— Аз също никога няма да го забравя. — Чак сега забеляза, че ръката й още бе върху неговата, отдръпна я и за да й намери място, взе чашата с вино. — Пред очите ми още стои лицето на онази жена.
— Любовницата на Дебок.
Произнесе го с такава сдържана ярост, че тя потръпна.
— Да. Как само изглеждаше, насочила пистолет към Бен. В този именно момент разбрах, че дворците не са само вълшебни приказки. Сигурно сте доволни, че тя, Лубе и Дебок са в затвора.
— И ще останат там. Ала Дебок и преди е дърпал конците иззад решетките.
— Има ли още какво да дърпа? С Бенет говорихме за това, но…
— Бенет се нуждае от уроци по дискретност.
Ив се изчерви и преглътна отговора, докато едното блюдо бъде сменено със следващото.
— Не ми е издал държавни тайни. Просто си спомняхме за едно време, както ние с вас сега. Как Дебок, макар и в затвора, организира отвличането на Бри с помощта на нейната секретарка и министър-председателя. Каза, че няма да се успокои, докато Дебок с жив. Отговорих му, че това са глупости, ала навярно греша.
— Да си обществена фигура не предполага спокойствие. — По-лесно му бе да приеме това, отколкото да си спомня собственото си чувство на безсилие, когато беше свидетел на усилията на сестра си да се пребори с психическата травма. — Родът Бисет управлява Кордина от поколения насам. И докато е така, ще си създаваме врагове. Не могат всички те да са в затвора.
Имаше още нещо. Тя го чувстваше, но си даваше сметка, че не биваше да прави опит да го узнае, щом Александър сам не го казваше. Ако искаше да научи, можеше да попита Бенет.
— Изглежда да си обикновен човек е предимство, Ваше Височество.
— Да. — С усмивка, която не й стана ясна, той взе вилицата.
Вечерята продължи приятно, далеч по-приятно, отколкото Ив можеше да предполага. Алекс обаче така и не се отпусна и тя, докато блюдата се редяха едно след друго, по време на десерта и кафето, не спираше да се учудва защо. Беше вежлив, любезен, ала седеше като нащрек. Би желала да помогне, да разсее това напрежение, което се усещаше дори в изпънатата му стойка, но не беше в характера му да приема помощ от чужд човек.
Един ден той щеше да управлява, беше роден за това. Малка, излязла от приказките страна, Кордина имаше своите интриги и тревоги. Това, за което Александър бе предопределен от съдбата, явно не беше лек товар. Нейният начин на живот изглежда й пречеше напълно да прозре и проумее всичко, затова често, може би прекалено често, Ив виждаше само неговата твърда и неподатлива външна обвивка.
Поне не се скараха, помисли тя, докато довършваше десерта си. Всъщност с Александър човек не можеше да се кара нормално, само фучеше напразно и се блъскаше в именна стена.
— Всичко беше прекрасно — обади се тя. — Няма съмнение, че с течение на времето готвачът ви става все по-добър.
— Ще се радва да го чуе. — Искаше му се да поседят още малко, просто да си говорят за незначителни неща. През последния час почти бе забравил напрежението, под което се намираше. Не му бе присъщо, ала мисълта сега да се върне сам в стаята си, да се залови отново с работата, съвсем не го привличаше. — Ако не си изморена…
— Не сте изяли всичко, нали? — Бенет нахлу стремително и дръпна стола до Ив. — Свърши ли? — Без да чака отговор, излапа останалия в чинията й десерт. — Не е за разправяне с какво ме нахраниха. През цялото време си мислех за това тук, докато дъвчех едно гумено пиле.