— Не изглеждаш изнемощял — отбеляза Ив с усмивка. — Основното ястие беше превъзходно.
— Винаги си била противна. Слушай, хайде като свърша тук, да излезем навън. Имам нужда от чист въздух и хубава жена след това безкрайно и отегчително събрание.
— В такъв случай, моля да ме извините — изправи се Александър. — Оставям ви насаме.
— Ела да се поразходиш с нас, Александър — предложи Бенет. — След като ти доизям крема, естествено.
— Не тази вечер. Имам работа.
— Винаги има — измърмори Бенет. Пресегна се за чинията, а Ив се обърна и проследи с поглед Алекс. Не можеше да каже защо, но изпита желание да го последва. Прогони чувството и отново се извърна усмихната към Бенет.
ВТОРА ГЛАВА
— Когато Александър ми обеща екскурзовод, не очаквах това да си ти.
Нейна светлост Габриела Кординска се засмя.
— Центърът е общо семейно дело от самото начало. Всъщност, мисля, че Алекс би предпочел сам да те разведе, ако програмата му не бе толкова натоварена.
Ив премълча. Смяташе, че Александър би предпочел да свърши купища писмена работа или с часове да седи на скучни заседания пред перспективата да прекара един час с нея.
— Не искам да се повтарям, Бри, но изглеждаш чудесно.
— Повтаряй се. Когато имаш четири деца, се нуждаеш от всякаква морална подкрепа. — Тъмнокестенявата й коса бе вдигната нагоре в елегантен хлабав кок, а белият й костюм имаше безупречна кройка. Беше принцеса откъдето и да я погледне човек. На Ив обаче тя се струваше твърде млада и твърде крехка, за да е родила четири деца. — А ти самата — продължи Габриела, като поспря, за да я изгледа, — спомням си, когато те видях за първи път. Помислих си, какво удивително дете. Сега си удивителна жена. Крис почти с престанала да се тревожи за теб.
— Не можех да понасям това нейно опекунство — усмихна се Ив при спомена за разправиите със сестра й по време на дългата си непокорна младост. — Ала с течение на годините все повече се надявам да не спре напълно със загрижеността си. Създава особено чувство на спокойствие. Не е ли странно, че семейството започва да означава за човек все повече с напредване на възрастта?
— Не зная какво бих правила без моето семейство. През онези няколко месеца, когато не помнех, когато нищо не можех да си спомня — Габриела поклати глава и не довърши. — Научих се да не смятам нищо за неизменна даденост. Е, добре. — Тя въздъхна и се огледа наоколо. Намираха се в залата на театъра. — Откъде искаш да започнем?
— Нека видим първо помещенията зад кулисите — гардеробни, гримьорни. Ще хвърля поглед на прожекторите и светлинното табло. Ако тези неща не са в ред, няма значение дали си добър на сцената.
— Разбираш си от работата, нали?
— Надявам се.
Прекараха там повече от час. Ив се качваше по стълби, пъхаше се в складове и килери, проверяваше оборудването. Както и бе очаквала, всичко се оказа на ниво. Центърът по изящни изкуства беше дело на кралската фамилия, построен в памет на майката на Габриела. Семейството бе дало израз на любовта си към нея с построяването на един от най-добрите театрални комплекси в света.
Вълнението на Ив растеше. Да играят тук надхвърляше всичко, което тя и трупата бяха правили досега. Мислите й вече изпреварваха събитията. Макар и пред чуждестранна публика, щеше да постави четири типично американски пиеси. Тенеси Уилямс, Нийл Саймън, Артър Милър… Разполагаше с такъв богат избор от таланти. Щеше да настоява за свои осветители, техници, реквизитори.
— Виждам, че завъртя на пълни обороти — обади се Габриела.
— Винаги всичко ми личи.
Ив излезе по средата на сцената и се отдаде на усещането.
Беше неописуемо, това излъчване, което осезаемо се чувстваше, увиснало в празната зала. Редиците се спускаха амфитеатрално, прорязани от три широки пътеки. Седалките бяха тапицирани в тъмносиньо. Централното осветление се осигуряваше от огромни полилеи, таванът бе украсен с фрески. Ложите се издаваха отдолу догоре покрай двете стени, а в центъра се намираше балконът. И което бе най-важното, от всяко място в залата безпрепятствено се виждаше сцената.
— „Таз вечер всичко свършва тук, уви. Какво сме сътворили и какво опитали сме да постигнем, без значение е вече. С настъпване на утрешния ден животът почва отначало, а ние… Ние сякаш никога не сме били.“ — Гласът й полетя, запълни ъглите и стигна до последния ред на балкона, ехото го отрази и върна обратно. Доволна. Ив се усмихна. — Чудесно — обърна се към Бри. — Който и да архитектът, заслужава орден.
— Ще предам предложението ти на баща ми, Ив, откъде беше това? Не го познах?