— Жаби, а?
Саймън се втурна към него, като измъкна двете уловени жаби от джобовете си. Докторът ги взе и тържествено ги пусна в съда. Сащисаните земноводни цопнаха в прозрачната течност, спуснаха се плавно на дъното и енергично заплуваха в новия си дом. Саймън се изкикоти от изненада и възхищение.
— Това вода ли е?
Старецът се извърна и го погледна със светлите си очи.
— В известен смисъл, в известен смисъл… — Моргенес прокара дългите си разкривени пръсти през рядката си брадица. — Е, благодаря за жабите. Мисля, че вече знам какво да правя с тях. Абсолютно безболезнено е. Предполагам дори, че ще им хареса, макар да се съмнявам, че ботушите ще им допаднат.
— Ботуши ли? — учуди се Саймън, но докторът се отдалечи и отново се засуети. Накрая избута купчина карти от едно ниско столче и кимна на Саймън да седне.
— Е, млади момко, какво да ти предложа като справедлива отплата за свършената днес работа? Домашно животинче? Може би ще поискаш този кокиндрилис за домашен любимец?
И докторът се закиска и размаха един препариран гущер.
За момент Саймън се поколеба — чудесно би било да пъхне гущера в коша с бельо, за да го открие новото момиче Хепсибах — но не. Самата мисъл за камериерки и чистене го подразни — напомни му защо е тук — и Саймън я отпъди.
— Не — отвърна най-после той. — Искам да чуя някои истории.
— Истории? — Моргенес се приведе към него и го изгледа преценяващо. — Истории? По-добре върви при Шем Коняря, щом искаш да слушаш такива неща.
— Не такива — прекъсна го Саймън. Дано не беше обидил дребосъка. Старците са толкова чувствителни! — Истории за истински неща. Какво е било едно време — битки, дракони, — дето са се случвали!
— Аха. — Моргенес се надигна и усмивката се върна върху розовото му лице. — Разбирам. Имаш предвид историята. — Докторът потри ръце. — Това е по-добре — много по-добре!
Той скочи на крака и закрачи сред пръснатите по пода вехтории.
— Е, и какво искаш да чуеш, момчето ми? За превземането на Наарвед? За битката при Ач Самрат?
— Разкажете ми за замъка — отвърна Саймън. — За Хейхолт. Кралят ли го е построил? Колко е стар?
— Замъкът…
Докторът спря да крачи, хвана края на износената си сива роба и разсеяно затърка един от любимите експонати на Саймън — комплект боядисани в яркосиньо и жълто рицарски доспехи от полирано дърво.
— Хм… замъкът… — повтори Моргенес. — Е, това поне си струва двете жаби. Всъщност, ако ти разкажа цялата история, ще ти се наложи да пресушиш крепостния ров и да ми докараш цяла кола от брадавичестите си пленнички, за да ми платиш. Но днес сигурно искаш да чуеш най-главното от историята и няма никакво съмнение, че ще ти го разкажа. Почакай да наквася гърлото си.
Докторът отиде до дългата маса и взе голям бокал с пенлива кафява течност. Подуши я внимателно, поднесе я към устните си и отпи малка глътка. След миг размисъл облиза горната си устна и подръпна със задоволство брадичката си.
— Охо, тъмно пиво от Стеншиър. Няма спор — бирата е голяма работа. Та за какво говорехме? А, да, за замъка.
Моргенес разчисти място върху масата, след което — както държеше бокала — подскочи с изненадваща лекота, настани се отгоре и заклати обутите си в чехли крачета на половин лакът от пода. И отново отпи.
— Боя се, че тази история започва дълго преди царуването на нашия крал Джон. Ще трябва да ти разкажа за първите мъже и жени, дошли в Остен Ард — прости хорица, които живеели по бреговете на река Гленивент. Били главно скотовъдци и рибари, вероятно изгонени от изгубения Запад през някой несъществуващ вече провлак. Те не създавали особени проблеми на господарите на Остен Ард…
— Стори ми се, казахте, че те били първите хора, които дошли тук? — прекъсна го Саймън, тайно доволен, че е успял да хване Моргенес в противоречие.
— В смисъл, че те били първите човеци. Ситите владеели тази земя много преди на нея да стъпи човешки крак.
— Искате да кажете, че Малкият народ наистина е съществувал? — Саймън се ухили. — Както твърди и Шем Коняря? Покаси, ниски и прочее?
Това действително го развълнува.
Моргенес енергично поклати глава и отпи нова глътка.
— Не само е съществувал, по и все още съществува — макар че за това ще стане дума чак накрая, — а и те изобщо не са „малък народ“… Потрай, момчето ми, остави ме да продължа.