Саймън се наведе напред. Мъчеше се да овладее нетърпението си.
— Е?
— Та както споменах, хората и ситите били миролюбиви съседи. Наистина понякога възниквал спор за някое пасбище или нещо такова, но след като хората не представлявали особена заплаха. Почтеният народ проявявал великодушие. С течение на времето хората започнали да строят градове, някои отстоящи само на половин ден път от земите на ситите. После на скалистия полуостров Набан възникнало могъщо кралство и простосмъртните от Остен Ард се надявали да получат покровителството му. Все още ли следиш мисълта ми, момче?
Саймън кимна.
— Добре. — Последва солидна глътка. — Е, вероятно земята стигала за всички, докато по водите не пристигнало черното желязо.
— Какво? Черно желязо?
Острият поглед на доктора принуди Саймън да замълчи.
— Моряците от почти забравения запад, римърите — продължи Моргенес. — Акостирали някъде на север, тежковъоръжени и свирепи като мечки мъже, кръстосващи моретата в своите дълги лодки-змии.
— Римъри? — учуди се Саймън — Като придворния херцог Исгримнур? В лодки?
— Преди да се заселят тук, прадедите на херцог Исгримнур били велики мореплаватели — обяви тържествено Моргенес. — Не търсели пасища и обработваема земя, а плячка. Но най-важното е, че донесли желязото или поне тайната за получаването му. Правели железни копия и мечове, които не се чупели като бронза на Остен Ард и можели да сразят дори магическата сила на ситите.
Моргенес стана и отново напълни чашата си от едно покрито ведро, поставено върху огромен куп книги до стената. Вместо да се върне до масата, той спря и посочи с пръст лъскавите нараменници на рицарските доспехи.
— Никой не можел да им противостои дълго — студеният, твърд дух на желязото сякаш бил въплътен не само в оръжията им, но и в самите моряци. Много хора побягнали на юг да търсят закрила край предните гранични постове на Набан. Легионите на Набан, отлично организирани гарнизонни отряди, се съпротивлявали известно време. Накрая и те били принудени да отстъпят Фростмарч на римърите. Било… голямо клане.
Саймън се размърда от задоволство.
— Ами ситите? Казахте, че нямали желязо.
— Това се оказало фатално за тях. — Докторът наплюнчи пръста си и изтри едно петънце върху полираното дърво на нагръдника на бронята. — Дори те не могли да надвият римърите в открит бой, но — той насочи прашния си пръст към Саймън, сякаш това го засягаше лично — ситите познавали земята си. Били съвсем близо до нея, в известен смисъл част от нея, каквато нашествениците никога не биха могли да бъдат. Дълго защитавали именията си, отстъпвайки бавно към своите укрепления. Най-главното от тях, както и причината за цялата тази история, било Асу’а, Хейхолт.
— Този замък? Ситите са живеели в Хейхолт? — Саймън не можа да скрие съмненията си. — Преди колко време е построен?
— Саймън, Саймън…
Докторът се почеса по ухото и се върна на мястото си върху масата. Зад прозорците залезът окончателно се беше стопил и светлината на фенера разделяше лицето му на две половини като някаква театрална маска — половината осветена, половината скрита в тъмнина.
— Доколкото на мен или въобще на някой простосмъртен му е известно, може и да е имало замък, когато ситите дошли за пръв път тук… когато Остен Ард бил свеж и неопетнен като пролетен поток от разтопен сняг. Няма никакво съмнение, че ситите са живели тук безчет години преди пристигането на хората. Това било първото място в Остен Ард, докоснато от ловките ръце на строител. Именно от тази крепост се контролират водните пътища и движението на стадата по тучните пасища. Хейхолт и неговите предшественици — по-старите цитадели, заровени под нас — са се издигали тук от незапомнени времена. Когато дошли римърите, или римърсгардците, както е официалното им название, замъкът бил вече много, много стар.
Когато смисълът на казаното от Моргенес проникна в съзнанието на Саймън, му се зави свят. Старият замък изведнъж му се стори потискащ като килия с каменни стени. Той трепна и метна бърз поглед наоколо, сякаш всеки момент някое древно и злобно създание можеше да протегне към него прашните си ръце.
Моргенес се разсмя развеселен — смехът му прозвуча необичайно младежки за годините му — и скочи от масата. Фенерите сякаш грейнаха по-ярко.
— Не бой се, Саймън. Мисля — а никой не би могъл да знае това по-добре от мен, — че няма какво толкова да се страхуваш от магическите способности на ситите. Не и в наше време. Замъкът е напълно променен оттогава — камък по камък, и всеки аршин от него е многократно и ревностно освещаван от стотици свещеници. Е, Джудит и кухненският персонал може и да забелязват от време на време, че липсва някоя чиния с кейк, но ми се струва точно толкова логично да го е сторил някой младеж, колкото и привидение.