Кратка серия почуквания по вратата прекъсна доктора.
— Кой е? — извика той.
— Аз съм — отвърна унил глас. Последва дълга пауза. — Аз съм, Инч.
— О, кости на Анаксос! — изруга докторът, който обичаше причудливите изрази. — Ами отвори вратата… Твърде стар съм да тичам насам-натам, за да обслужвам разни глупаци.
Вратата се люшна навътре. Човекът, чийто силует се очерта на светлината на коридора, вероятно беше висок, но така беше сгушил глава между превитите си рамене, че беше трудно да се прецени. Топчестото му безизразно лице плуваше като луна над гърдите му, обкръжено от бодлива черна коса, подстригана явно с някакъв тъп и нащърбен нож.
— Съжалявам, че… че ви безпокоя, докторе, но… но нали казахте да дойда рано?
Гласът му беше плътен и ленив като гъста мазнина.
Моргенес подсвирна гневно и подръпна кичурче от бялата си коса.
— Да, така е, но ти казах веднага след вечеря, а все още дори не е дошло време за вечеря. Както и да е, няма да те върна. Саймън, познаваш ли помощника ми Инч?
Саймън кимна учтиво. Виждал беше този човек един-два пъти; Моргенес го викаше от време на време, явно за да му помага при вдигането на тежки предмети. А и беше пределно ясно, че едва ли става за нещо друго.
— Е, млади Саймън, мисля, че за днес е време да сложим край на моето празнословие — обяви старецът. — След като Инч е тук, трябва да го използвам. Ела пак и ще ти разкажа още неща, ако искаш.
— Разбира се!
Саймън кимна отново на Инч, който завъртя кравешкия си поглед след него. Вече до вратата, която тъкмо се канеше да отвори, в съзнанието му изникна неочаквана картина: метлата на Рейчъл там, където я беше оставил — на тревата край крепостния ров, сякаш труп на някаква странна водна птица.
„Идиот!“
Нямаше да й каже нищо. Можеше да прибере метлата на връщане и да съобщи на Драконката, че е почистил. Рейчъл имаше купища главоболия, а и въпреки че с доктора бяха едни от най-старите обитатели на замъка, не си говореха кой знае колко често. Да, това бе най-удачният план.
Без да си дава сметка защо, Саймън се обърна. Наведен над масата, дребосъкът внимателно разглеждаше някакъв надиплен ръкопис, а Инч стоеше зад него, вперил празен поглед в нищото.
— Доктор Моргенес…
Щом чу името си, докторът вдигна глава и примигна. Изглеждаше изненадан, че Саймън, който беше не по-малко изненадан, все още е в стаята.
— Докторе, постъпих глупаво.
Моргенес повдигна въпросително вежди.
— Трябваше да измета стаята ви. Рейчъл ме накара. А следобедът свърши.
— О, аха!
Моргенес сбърчи нос, като че ли го сърбеше, и се усмихна широко.
— Да изметеш стаята ми, а? Ами добре, момчето ми, ела утре и го направи. Кажи на Рейчъл, че имам още работа за теб, ако бъде така добра да те пусне.
Той се зае отново с книгата, след което пак вдигна поглед, присви очи и стисна устни. Докато докторът мълчеше умислен, възбудата, която Саймън изпитваше, внезапно се превърна в напрегнатост.
„Защо ме гледа така?“
— Като си помисля, момче — заговори накрая докторът, — занапред ме чака много работа, в която можеш да ми помагаш, а вероятно ще имам нужда и от чирак. Ела утре, както ти казах. Ще поговоря с управителката на камериерките и за другото.
Усмихна се лекичко и се наведе над ръкописа. Инч наблюдаваше Саймън иззад гърба на доктора с неразгадаем израз върху бялото си като брашно лице. Момчето се обърна и се втурна през вратата. Докато подскачаше по осветения в синьо коридор, а след това под мрачното, покрито с облаци небе, го обзе въодушевление. Чирак! На доктора!
Когато наближи крепостната врата, се спусна до рова, за да вземе метлата. Щурците вече бяха подхванали вечерния си хорал. Той намери метлата и поседна за миг в подножието на стената близо до водата, за да ги послуша.
Опиянен от ритмите, прокара пръсти по близките камъни. Докато галеше повърхността на един от тях, излъскан и гладък като полирано кедрово дърво, си помисли: „Този камък може би стои тук от… от времето, преди нашия бог Усирис да се е родил. Може би някое ситско момче е стояло някога в същото това тихо кътче, заслушано в нощта…