Откъде повя този ветрец?“
Сякаш някакъв глас шепнеше ли, шепнеше нещо, но твърде тихо, за да чуе думите.
„Може би и то е прокарало пръсти по същия този камък…“
Вятърът шепнеше: „Ще си го върнем, дете на хората. Ще си върнем всичко…“
Стиснал яката на палтото си срещу внезапния хлад, Саймън се изправи и се изкатери по тревистия склон, внезапно закопнял да чуе познати гласове и да види светлина.
3. Птици в параклиса
— В името на благословения Ейдон…
Шляп!
— … и майка му Елисия…
Шляп! Шляп!
— … и всички светии, които ни гледат отгоре…
Шляп!
— … гледат отгоре… ух! — Чу се угнетено изпъшкване. — Проклети паяци!
Шляпането се поднови, прекъсвано от ругатни и проклятия. Рейчъл чистеше паяжините от тавана на трапезарията.
Две болни момичета и друго с навехнат глезен. Беше един от онези дни, в които в ахатовите очи на Рейчъл Драконката се появяваше опасен блясък. Сара и Джейл лежаха с женско неразположение. Рейчъл беше взискателна управителка, но знаеше, че ако накара болно момиче да работи един ден, ще го загуби за цели три, и трябваше да поеме и техните задачи. Сякаш не работеше за двама и без това! Управителят на замъка бе казал, че тази вечер кралят ще вечеря в Парадната зала, а и принцът-регент Елиас беше пристигнал от Меремунд и имаше още повече работа за вършене.
А Саймън, когото преди час изпрати да донесе няколко снопа шавар, така и не се връщаше.
И ето я тук върху един паянтов стол с изморените си стари кокали да се мъчи да обере с метлата паяжините от високите ъгли на тавана.
„Това момче! Това, това…“
— Свети Ейдон, дай ми сила…
Шляп! Шляп! Шляп!
„Това проклето момче!“
Единственият проблем не беше в това, замисли се Рейчъл, когато се отпусна потна и със зачервено лице върху стола, че момчето е мързеливо и неуправляемо. Години наред беше опитвала какво ли не, за да пречупи чепатия му характер; беше сигурна, че притежава и добри качества. Най-лошото беше, че май никой друг не го беше грижа за него! Саймън беше висок колкото възрастен мъж и на години, на които вече трябваше да върши мъжка работа, но не. Криеше се, измъкваше се и си губеше времето по цели дни. Кухненските прислужници му се подиграваха. Камериерките го глезеха и му носеха храна, когато Рейчъл го гонеше от масата. Ами Моргенес! Милостива Елисия, той направо го насърчаваше!
А сега беше попитал Рейчъл дали момчето може да работи при него всеки ден, да мете, да поддържа чистота — ха! — и да му помага в работата. За толкова глупава ли я смятаха? Щяха да си седят по цял ден, а старият пияница щеше да смуче бира и да разправя на момчето Бог знае какви дяволски щуротии.
Все пак не можеше да не обмисли предложението на доктора. За пръв път някой проявяваше интерес към момчето и го искаше за някаква работа. Иначе всеки го подритваше насам-натам. А изглежда, Моргенес наистина възнамеряваше да направи нещо за него…
Рейчъл често се ядосваше на доктора заради странния му начин на изразяване, в който долавяше някаква скрита подигравка, но момчето май наистина му беше на сърце. Постоянно се интересуваше кое е най-доброто за него… я ще подхвърли някое предложение, я някоя идея, а веднъж, когато управителката на кухненската прислуга го натупа и изгони, тайно се застъпи за него. Моргенес неотклонно държеше момчето под око.
Рейчъл вдигна поглед към широките греди на тавана и заоглежда потъналите в сянка кътчета. После издуха един залепнал за лицето й кичур влажна коса.
Всичко започна, замисли се тя, в онази дъждовна нощ преди… колко беше, петнайсет години? Почувства се толкова остаряла, припомняйки си онова време… а сякаш беше изминал само миг…
Дъждът се лееше като из ведро през целия ден и през цялата нощ. Рейчъл пристъпваше внимателно през калния вътрешен двор — държеше с една ръка наметалото над главата си и фенера с другата. Цопна в един широк коловоз и водата изпръска прасците й. Издърпа крака си, но обувката й остана в калта. Изруга сърдито и забърза напред. Като нищо щеше да си докара някоя опасна настинка, тръгнала боса в такава нощ, но нямаше време да рови из локвите.
В кабинета на Моргенес мъждукаше светлина, но й се стори, че мина цяла вечност, докато чуе стъпките му. Когато вратата се открехна, видя, че докторът току-що е станал от леглото — беше облечен в дълга нощница, която плачеше за закърпване, и търкаше очи срещу светлината на фенера. Скупчените одеяла върху леглото му, оградено от подпрени книги, й заприличаха на отвратителна животинска бърлога.