Елиспет се наведе да й покаже повитото в одеяло дете, все още свързано с нея чрез окървавената пъпна връв.
— Мъничък е — усмихна се старицата, — но само защото се появи толкова рано. Как ще се казва?
— Наречете… го… Сеоман — изхърка Сузана. — Означава… „очакващ“.
Обърна глава към Моргенес, като че ли искаше да добави нещо. Докторът се наведе по-близо, бялата му коса докосна бледата й като сняг буза, но тя така и не успя да изрече думите. Миг по-късно въздъхна и тъмните й очи се извъртяха така, че се показа бялото. Момичето, което държеше ръката й захлипа.
Рейчъл също усети в очите й да напират сълзи. Обърна се и се престори, че чисти нещо. Елиспет прерязваше последната връзка на новороденото с мъртвата му майка.
Дясната ръка на Сузана се отпусна безжизнено, пръстите й се разтвориха и от тях изпадна нещо блестящо, търкулна се по грубите дъски и спря до крака на доктора. С крайчеца на окото си Рейчъл видя как Моргенес се наведе и го вдигна — то моментално изчезна в дланта му, а оттам в чантата му.
Това вбеси Рейчъл, но изглежда, никой друг не забеляза. Тя се извърна рязко, изправи се насреща му с преливащи от сълзи очи, но печалният израз върху лицето му я принуди да замълчи.
— Той ще бъде Сеоман — каза с дрезгав глас докторът; гледаше я със странно замъглен поглед. — Трябва да се грижиш за него, Рейчъл. Родителите му са мъртви.
Рейчъл рязко пое въздух. Дойде на себе си миг преди да се хързулне от стола. Да задреме посред бял ден — срамота! Ето докъде се докара днес с напъните си да компенсира отсъствието на трите момичета… и на Саймън.
Нуждаеше се от малко свеж въздух. Цял ден да бръска с метлата като луда, изправена върху някакво столче — нищо чудно, че беше започнала да халюцинира. Сега щеше да излезе за малко навън. Бог й беше свидетел, че си е заслужила глътка чист въздух. Този проклетник Саймън!
Разбира се, тя го отгледа, заедно с камериерките. Сузана нямаше никакви роднини в околността, а и никой не беше чувал за роднини на съпруга й Ейлференд, тъй че те отхраниха момчето. Понякога Рейчъл се оплакваше, но както не би предала своя крал и не би оставила леглата неоправени, така не би изоставила и момчето. Нарече го Саймън. Всеки, който беше на служба при крал Джон, приемаше име от родния остров на краля Уоринстен. Саймън най-много приличаше на Сеоман, тъй че си остана Саймън.
Рейчъл бавно заслиза към партера. Краката й трепереха. По-добре да беше взела наметало — навън студът сигурно хапеше. Вратата изскърца и бавно се открехна — беше тежка, а и пантите се нуждаеха от смазване — и Рейчъл излезе на двора. Утринното слънце надничаше иззад бойниците като малко дете.
Тя обичаше това място под каменния свод, свързващо трапезарията с главния корпус на параклиса. В малкия двор под сянката на свода растяха борове и пирен; цялата градина не беше по-дълга от един хвърлей камък. Оттатък каменния път се виждаше тъничкият като игла силует на Кулата на Зеления ангел, блеснала на слънчевата светлина с белотата на слонски бивен.
Едно време, спомни си Рейчъл, много преди Саймън да се появи на този свят, тя самата беше момиченце, което си играеше в градината. Някои от прислужничките биха умрели от смях, ако можеха да си го представят: Драконката — малко момиче. Разбира се, че беше, а след това и млада госпожица, при това с не лоша външност, което си беше самата истина. По това време градината беше изпълнена с шумолене на брокат и коприна, със смеещи се дами и господа със соколи върху юмруците и весели песни на уста.
Сега Саймън си мислеше, че знае всичко — Господ просто е създал младите мъже глупави, и това си е. Пустите момичета го бяха разглезили почти непоправимо и щяха съвсем да го разглезят, ако Рейчъл не си отваряше очите на четири. Знаеше това-онова, макар тези младоци изобщо да не го подозираха.
„Едно време всичко беше другояче“, помисли си тя… и при тази мисъл боровият аромат на сенчестата градина сякаш сграбчи сърцето й. Някога замъкът беше толкова красив и оживен: окичени с пера и стегнати в бляскави ризници снажни рицари, нагиздени в прекрасни рокли красиви момичета, музика… ах, и полето за турнири, осеяно с блестящи като брилянти на слънцето палатки! Сега замъкът кротко спеше и сънуваше. Високите бойници командваха такива като Рейчъл: готвачи и камериерки, дворцови управители и кухненски прислужници…
Наистина беше студеничко. Рейчъл се приведе напред, загръщайки се по-плътно в шала, след което се изправи с втренчен поглед. Насреща й стоеше Саймън, скрил ръце зад гърба си. Как успя да се натресе тъкмо на нея? И каква е тази идиотска усмивка върху лицето му? Рейчъл усети справедливият гняв отново да се надига в нея. Ризата му — чиста само допреди час — беше черна от мръсотия и скъсана на няколко места, както и бричовете му.