— Благословена света Риап, избави ме! — изпищя Рейчъл. — Какво си направил, глупаво момче!?
Риап била ейдонитка от народа на набаните, загинала с името на единия бог на уста, след като била многократно изнасилена от пирати. Беше любимката на прислугата.
— Виж какво имам, Рейчъл! — рече Саймън и й показа нещо рошаво и сламено: птиче гнездо. Отвътре се чуваха немощни писукания. — Намерих го под Кулата на Хйелдин! Сигурно го е съборил вятърът. Три още са живи и мисля да ги отгледам.
— Съвсем ли си се побъркал? — Рейчъл вдигна метлата си като някаква Божия светкавица на възмездието, която положително би поразила похитителите на Риап. — По-скоро аз ще преплувам до Пердруин, отколкото ти да отгледаш тези гадинки в моето домакинство! Някакви отвратителни хвъркати същества, които непрекъснато се завират в косите на хората! Я си погледни дрехите! Знаеш ли колко време ще й трябва на Сара, за да закърпи всичко това?
Дръжката на метлата се тресеше във въздуха.
Саймън заби поглед в земята. Естествено, че не беше намерил гнездото на земята: беше същото онова, което забеляза в Градината с храстите малко килнато на една страна сред клоните на Празничния дъб. Изкатери се да го спаси и развълнуван от мисълта, че ще си има свои малки птиченца, въобще не помисли за грижите, които щеше да създаде на Сара, кроткото грозновато момиче, което кърпеше дрехите на прислугата. Почувства се разстроен и потиснат.
— Виж, Рейчъл, не забравих да откъсна шавар!
Той подхвана внимателно гнездото с една ръка, а с другата измъкна изпод жилетката си проскубано изпоцапано снопче.
Изражението на Рейчъл поомекна, но тя продължи да се мръщи.
— Работата е в това, че въобще не помисляш, момче, изобщо не мислиш — като малко дете си. Ако някой счупи нещо или не си свърши работата навреме, трябва да си поеме отговорността за това. Така е подреден този свят. Знам, че не искаш да правиш бели, но, в името на нашата Господарка, как може да си толкова глупав?
Саймън вдигна предпазливо очи. Макар от лицето му да не слизаше изразът на надлежно съжаление и разкаяние, с острия си поглед на базилиск Рейчъл не пропусна да отбележи мерналата му се мисъл, че най-лошото е отминало. И отново свъси вежди.
— Съжалявам, Рейчъл, наистина съжалявам… — измънка той, докато тя посягаше да го бодне с дръжката на метлата по рамото.
— Стига си ми се измъквал с твоето вечно „съжалявам“, момче. Веднага разкарай тези птици оттук и ги върни там, откъдето си ги взел. Няма да търпя пърхащи и летящи гадинки наоколо.
— Моля те, Рейчъл, ще ги сложа в клетка! Сам ще я направя!
— Не, не и пак не. Отнеси ги, ако щеш, на твоя безполезен за нищо доктор, само не ги разнасяй наоколо да притесняваш почтените хора, които си имат предостатъчно работа.
Саймън се отдалечи с тежка стъпка, стиснал гнездото в шепите си. Някъде бе сбъркал в изчисленията — Рейчъл за малко да отстъпи, но все пак си остана непоклатима като стълб. И най-малката грешка, която човек допускаше с нея, означаваше светкавично и абсолютно поражение.
— Саймън! — викна тя.
Той се извърна.
— Мога ли да ги задържа?!
— Разбира се, че не. Не ставай идиот.
Тя го заразглежда втренчено: Последва дълга неловка пауза; Саймън пристъпваше от крак на крак и чакаше.
— Върви да работиш при доктора, момче — отсече накрая тя. — Може би ще успее да налее малко мозък в главата ти. Аз се предавам. — Гледаше го навъсено. — Гледай да правиш, каквото ти казва, и благодари на него — и на малкото късмет, който ти е останал — за този последен шанс. Разбра ли?
— Да, разбира се! — отвърна въодушевено той.
— Няма да ми се измъкнеш толкова лесно. За вечеря да си се върнал.
— Да, госпожо! — Саймън се обърна, за да хукне към покоите на Моргенес, но спря.
— Рейчъл? Благодаря.
Рейчъл изсумтя от възмущение и закрачи към стълбището на трапезарията. Саймън се запита как се бяха заболи в шала й толкова много борови иглички.
Лек като мъгла снежец се спусна от ниските оловносиви облаци. Саймън знаеше, че времето се променя задълго: студът щеше да се задържи чак до Кандлеманса. Вместо да пренесе птичетата през ветровития вътрешен двор, реши да се мушне през параклиса и да прекоси до западния край на Вътрешната стена. Утринните молитви бяха свършили преди час-два и параклисът вече трябваше да е празен. На отец Дреосан можеше и да не му допадне, че Саймън кръстосва обителта му, но добродушният свещеник сега сигурно бе седнал на масата пред обилната късна закуска и мърмореше по адрес на качеството на маслото и съставките на медения пудинг.