Саймън изкачи двайсетината стъпала до страничната врата на параклиса. Снегът беше започнал да се усилва. Сивият каменен вход беше осеян с мокрите следи на разтопени снежинки. За негова изненада вратата се отвори без обичайния шум на скърцащи панти.
За да не остави издайнически мокри следи върху покрития с плочки под на параклиса, Саймън се шмугна през кадифените драперии към дъното на предното помещение и изкачи няколкото стъпала до вътрешната галерия.
Претъпканата с вещи и задушна от изпаренията през най-горещите дни на лятото тясна галерия сега беше приятно затоплена. Със захвърлените по пода от монасите отпадъци — орехови черупки, ябълкова огризка, парчета керемиди с изписани по тях кратки изповеди, дребни нарушения на дадения пред Бога мълчалив обет — помещението напомняше по-скоро клетка за маймуни или панаирджийски мечки, отколкото място, където набожни служители пеят песни във възхвала на Бога. Саймън се усмихна и се запромъква между разхвърляните навсякъде боклуци — топчета грубо платно, няколко малки паянтови столчета. Забавно беше да узнае човек, че тези мъже със сериозни лица и гладко избръснати глави могат да бъдат немарливи като селски ратаи.
Стреснат внезапно от достигнал до слуха му разговор, Саймън спря и се мушна обратно сред драпериите, които покриваха задната стена на галерията. Притиснат до вмирисания на мухъл плат, той затаи дъх. Сърцето му туптеше. Ако отец Дреосан или Барнабас клисарят бяха долу, изобщо няма да успее да стигне до другата врата и да се измъкне незабелязано. Трябваше да се връща обратно и все пак да мине през Вътрешния двор — направо в лагера на врага.
Сгушен, онемял като риба, Саймън напрегна слух. Стори му се, че чува два гласа. Тъкмо в този момент птичетата записукаха в ръцете му. Той закрепи внимателно гнездото в свивката на лакътя си, докато си сваляше шапката — тежко му, ако отец Дреосан го завареше в параклиса и с шапка! — и постави меката периферия върху гнездото. Писуканията моментално секнаха, сякаш беше настъпила нощ. Внимателно разтвори краищата на драперията с разтреперани ръце и подаде глава навън. Гласовете се чуваха откъм олтара. В интонациите не настъпи никаква промяна: не го бяха чули.
Светеха само няколко фенера. Огромният таван на параклиса тънеше в плътна сянка и блещукащите покрай купола прозорчета сякаш плуваха в среднощно небе — отвори в мрака, през които се съзираха Небесните предели. Похлупил питомците си, които полюшваше лекичко в ръце, Саймън се запрокрадва с безшумни стъпки към перилата на галерията. Настани се в сенчестия ъгъл близо до стълбището към основното помещение и промуши лице между украсените с резба колонки на балюстрадата, прилепи едната си буза до мъченията на свети Туна, а с другата отърка рождеството на света Пелипа от острова.
— И ти с твоите проклети оплаквания! — изруга единият глас. — До гуша ми е дошло от тях.
Саймън не можеше да види лицето на говорещия — беше обърнат с гръб към галерията и се виждаше само наметалото му с висока яка. Събеседникът му обаче — отпуснал се на една пейка срещу него — се виждаше ясно; Саймън веднага го позна.
— Хората често наричат нещата, които не искат да чуят, „оплаквания“, братко — отвърна седналият на пейката и размаха уморено изящните пръсти на лявата си ръка. — Предупреждавам те за свещеника заради предаността си към кралството. — Последва миг тишина. — И в името на някогашната ни привързаност един към друг.
— Можеш да твърдиш абсолютно всичко, което си пожелаеш! — ревна първият, но в гневния му тон прозвуча и болка. — Но Престолът е мой по закон и по волята на баща ни. Нищо, което мислиш, казваш или направиш, не е в състояние да промени това!
Джосуа Безръкия, както Саймън често бе чувал да наричат по-малкия син на краля, се надигна сковано от пейката. Върху светлосивите му туника и панталони имаше едва доловими фигури в червено и бяло; късо подстриганата му отстрани кафява коса бе вдигната високо над челото. Вместо ръка от десния му ръкав се показваше затапен цилиндър от черна кожа.