— Аз наистина не искам Престола от драконова кост, повярвай ми, Елиас — отвърна той. Думите бяха изречени меко, но долетяха до скривалището на Саймън като стрели. — Просто те предупреждавам за свещеник Приратес, човек с… нечисти интереси. Не го води тук, Елиас. Той е опасен човек, повярвай ми, защото го познавам отдавна, още от усирианската семинария в Набан. Монасите бягаха от него като от чумав. И въпреки всичко продължаваш да го слушаш, сякаш заслужава доверието ти наравно с херцог Исгримнур или стария сър Флуриен. Глупак! Той ще разруши дома ни. — Той успокои тона си. — Единственото, което искам, е да ти дам искрен съвет. Умолявам те да ми повярваш. Нямам никакви намерения за трона.
— В такъв случай напусни замъка! — процеди Елиас и се обърна с гръб към брат си със скръстени на гърдите ръце. — Върви и ме остави да се подготвя да управлявам, както подобава — освободен от твоите оплаквания и интриги.
По-възрастният принц беше със същото високо чело и орлов нос като на брат си, но имаше доста по-мощно телосложение от него; приличаше на човек, който би могъл да чупи вратове с голи ръце. Косата, ботушите за езда и туниката му бяха черни. Наметалото и панталоните — тъмнозелени.
— И двамата сме синове на баща си, о, бъдещи кралю… — Джосуа се усмихна подигравателно. — Короната е твоя по право. Нека не те притесняват страданията, които сме си причинили. Твоята скорошна кралска персона ще се радва на пълна безопасност — имаш думата ми. Но — повиши глас той — никой, запомни това, абсолютно никой не може да ми заповядва да напусна бащината си къща. Дори ти, Елиас.
Брат му се обърна и го изгледа втренчено; когато погледите им се срещнаха, на Саймън му се стори, че блеснаха искри като от сблъсък на мечове.
— Страданията, които сме си причинили? — изръмжа Елиас и в гласа му прозвучаха несигурност и болка. — Какво страдание съм ти причинил аз? Ръката ти? — Той се отдалечи на няколко крачки от Джосуа; думите му преливаха от горест. — Една загубена ръка. Заради теб аз съм вдовец, а дъщеря ми е сираче. Не ми говори за страдания!
Джосуа сякаш задържа дъх, преди да отговори.
— Твоята болка… познавам болката ти, братко — промълви най-после той. — Нима не знаеш, че бих дал не само дясната си ръка, но и живота си…
Елиас се извърна рязко, бръкна в пазвата си и измъкна изпод туниката си нещо блещукащо. Саймън се опули между перилата. Не беше нож, а нещо меко и гъвкаво, като парче лъскав плат. Елиас го вдигна с оскърбителен жест пред лицето на изумения си брат, след което го хвърли на пода, обърна се и се отдалечи с широки крачки. Джосуа дълго не помръдна, след това се наведе като замаян и вдигна лъскавото нещо — бе сребрист дамски шал. Докато се взираше в блестящата в дланта му материя, лицето му се изкриви от болка или ярост. После той напъха шала под ризата си и последва брат си извън параклиса.
Мина дълго време, преди Саймън да реши, че е безопасно да изпълзи от скривалището си, след което пое към главния вход на параклиса. Чувстваше се така, сякаш беше станал свидетел на някакво странно куклено представление — усирийска пиеса, представена единствено за него. Светът неочаквано му се стори по-малко сигурен и непоклатим, щом като принцовете на Еркинланд, наследниците на цял Остен Ард, можеха да си крещят и да се карат като пияни войници.
Когато надникна в залата, го сепна някакво неочаквано движение: една фигура в кафяво палто бързо се отдалечаваше по коридора — дребна фигура, вероятно младеж на възрастта на Саймън или още по-млад. Непознатият погледна за миг назад — мернаха се уплашените му очи — и изчезна зад ъгъла. Саймън не го позна. Дали този човек също беше подслушал принцовете? Саймън разтърси глава. Чувстваше се объркан и оглупял като поразен от слънчов удар вол. Свали шапката от гнездото и с възвръщането на светлината птичетата отново записукаха. Той разтърси глава още веднъж. Утрото беше наистина тревожно.
4. Клетка за щурци
Моргенес трополеше из кабинета си, изцяло погълнат от търсенето на някаква изгубена книга. Махна с ръка, с което разреши на Саймън да намери клетка за птичетата, след което продължи да се рови, събаряйки камари ръкописи и листове като сляп великан, попаднал в град от стъклени кули.
Да се намери дом за пиленцата се оказа по-трудно, отколкото предполагаше Саймън: имаше безброй много клетки, но никоя не изглеждаше достатъчно подходяща. Някои бяха с много широки мрежи, сякаш предназначени за прасета или мечки; други вече бяха натъпкани със странни предмети, нито един от които изобщо не приличаше на някакво животно. Най-накрая намери под един топ лъскаво платно една, която му се стори подходяща. Беше висока до коленете му и имаше формата на камбана от здраво усукани речни тръстики, плюс това беше празна, като се изключеше слоят пясък на дъното; от едната й страна имаше завързана с въженце вратичка. Саймън развърза възела и я отвори.