— Престани! Престани веднага!
— Какво?
Саймън отскочи назад. Докторът профуча край него и затвори вратата на клетката с ритник.
— Съжалявам, че те уплаших, момчето ми — каза задъхан Моргенес, — но трябваше да помисля, преди да те оставя да се мотаеш и да бърникаш наоколо. Боя се, че тази не става.
— Защо?
Саймън се наведе да я огледа, но не видя нищо необичайно.
— Е, мърльо мой, кротувай малко, без да пипаш, и ще ти покажа. Глупаво беше да не се сетя.
Моргенес порови известно време и измъкна някаква кошница със сушени плодове. Издуха праха от една смокиня и се върна при клетката.
— Сега гледай внимателно.
Отвори вратата и хвърли вътре плода; той падна върху пясъка на дъното на клетката.
— И какво? — попита Саймън озадачено.
— Изчакай! — прошепна докторът.
Едва го изрече и нещо започна да се случва. Отначало въздухът в клетката сякаш затрептя; скоро стана ясно, че самият пясък се придвижва в кръг около смокинята. Внезапно — толкова внезапно, че Саймън отскочи и ахна от изненада — сред пясъка се отвори голяма зъбата уста и нагълта плода със скоростта на шаран, изскочил над повърхността на езеро, за да налапа комар. Още няколко вълнички набраздиха пясъка, след което всичко отново застина и клетката придоби предишния си невинен вид.
— Какво има там отдолу? — попита задъхано Саймън.
Моргенес се засмя.
— Нищо! — Изглеждаше безкрайно доволен. — Самото зверче! Няма никакъв пясък: просто маскировка, така да се каже. Всичко това на дъното на клетката е едно умно животинче. Прекрасно, нали?
— Предполагам — промълви Саймън, без да е напълно убеден. — Откъде е?
— От Наскаду, някъде от пустинните земи. Сега разбираш защо не исках да си пъхаш ръката вътре. Не вярвам, че и пернатите ти сирачета биха останали доволни от съжителството с него.
Моргенес отново затвори вратата, завърза я здраво с едно ремъче, покачи се на масата и постави клетката върху една висока полица. След това продължи по масата, като ловко заобикаляше разхвърляните вещи, докато не намери онова, което търсеше, и скочи на пода. Кутията беше направена от тънки дървени лентички и в нея нямаше и следа от съмнителния пясък.
— Клетка за щурци — поясни докторът и помогна на младежа да премести птичките в новия им дом.
Вътре имаше малък съд с вода; Моргенес измъкна отнякъде торбичка със семена и ги пръсна по пода на клетката.
— Дали са достатъчно големи да ги кълват? — запита Саймън.
Докторът махна небрежно с ръка.
— Не се безпокой — каза той. — Добре е за зъбите им.
Саймън обеща на птичките, че ще се върне с нещо по-подходящо, и последва доктора през работилницата.
— Е, млади Саймън, чародей на сипките и лястовиците — усмихна се Моргенес, — какво мога да направя за теб в това студено утро? Струва ми се, че онзи ден не успяхме да приключим справедливата и почтена сделка с жабите, тъй като ни прекъснаха.
— Да, и се надявах…
— Мисля, че имаше и още нещо?
— Какво? — напрегна се да си спомни Саймън.
— Нещо като под, който се нуждае от помитане? Самотна изоставена метла, която с цялото си сламено сърце копнее да влезе в употреба?
Саймън кимна навъсено. Представяше си началото на чиракуването си по по-романтичен начин.
— Аха. Известна антипатия към слугинската работа? — Докторът повдигна едната си вежда. — Обяснимо, но неуместно. Човек трябва да цени отегчителните занимания, които ангажират тялото, но оставят свободни ума и сърцето. Е, ще се помъчим да ти помогнем през твоя първи работен ден. Измислил съм прекрасно разрешение. — И направи смешна танцова стъпка. — Аз ще говоря, а ти ще работиш. Става ли?
Саймън сви рамене.
— Имате ли метла? Забравих да взема моята.
Моргенес дълго рови зад вратата и най-после измъкна нещо толкова проскубано и покрито с паяжини, че беше почти невъзможно да се оприличи на уред за метене.