— Това, млади човече — продължи Моргенес, — наричаме „история“. Империите постепенно залязват, кралствата рухват. Всъщност за хиляда години може да се случи всичко. Разцветът на Набан продължил много по-кратко. Това, което исках да подчертая обаче, е, че някога Набан господствал над Човеците, а те живеели в съседство с народа на ситите. Кралят на ситите управлявал тук, в Асу’а — Хейхолт, както го наричаме ние. Ърлът — „ърл“ е стара дума за „крал“ — отказал на хората правото да преминават през земите на народа му без специално разрешение и хората, доста изплашени от ситите, се подчинили.
— Какво представляват ситите? Ти каза, че не са Малкия народ.
Моргенес се усмихна.
— Оценявам интереса ти, момчето ми — особено след като не съм споменавал за убийства и осакатявания нито веднъж днес! Но бих го оценил още по-високо, ако не беше така плах с метлата. Танцувай с нея, момчето ми, танцувай! Я виж, почисти това, ако обичаш.
Моргенес се дотътри до стената и посочи едно петно от сажди с диаметър няколко лакътя. Напомняше следа от стъпало. Саймън предпочете да не задава въпроси и се зае да го изтрие от измазания с хоросан камък.
— Ооо, много ти благодаря. От месеци се каня да го махна, всъщност от миналата година. И така, в името на малкия Вистрилс, докъде бях стигнал?… А, да, твоите въпроси. Ситите? Те били първи тук и навярно ще бъдат тук и когато нас вече няма да ни има. Когато всички нас няма да ни има. Различават се от нас така, както човек от животно, но имаме и нещо общо…
Докторът млъкна и се замисли.
— Честно казано, човекът и животното живеят от сравнително кратко време в Остен Ард, което не може да се каже за ситите. Честният народ може и да не е действително безсмъртен, но те със сигурност живеят много по-дълго от всеки простосмъртен, дори от нашия деветдесетгодишен крал. Възможно е изобщо да не умират, освен по собствено желание или насилствено — вероятно ако си сит, самото насилие би могло да бъде някакъв избор…
Моргенес замълча. Саймън го гледаше зяпнал.
— О, затвори тази уста, момчето ми, приличаш на Инч. Имам право да се отдам на кратък размисъл. Би ли предпочел да се върнеш и да слушаш по цял ден управителката на камериерките?
Саймън затвори уста и отново се зае с почистването на петното от сажди на стената. Беше променил първоначалната му форма и сега то приличаше на овца; от време на време спираше да го огледа. От досада го засърбя вратът: харесваше доктора и предпочиташе да е тук, отколкото където и да било другаде… но старецът продължаваше ли, продължаваше по същия начин! Може би ако зачистеше още малко в горната част, щеше да заприлича на куче… Стомахът му тихо изкъркори.
Моргенес продължи да обяснява ненужни според Саймън подробности за епохата на мир между поданиците на неостаряващия ърл-крал и на новоизлюпените човешки императори.
— …така ситите и хората установили някаква хармония в отношенията си — продължаваше старецът. — Започнали и да търгуват помежду си…
Стомахът на Саймън изкъркори силно. Докторът се подсмихна и остави последната глава лук, която току-що беше вдигнал от масата.
— Хората докарвали подправки и бои от Южните острови или скъпоценни камъни от планината Грианспог в Хернистир; в замяна получавали красиви неща от ковчежетата на ърл-краля, предмети с изкусна и загадъчна изработка.
Търпението на Саймън се изчерпи.
— Ами моряците? Римърите? Ами железните мечове?
Той се огледа да залъже с нещо глада си. Последната глава лук? Прокрадна се внимателно. Моргенес беше с лице към прозореца и наблюдаваше сивото пладне навън. Саймън скри в джоба си главата с цвят на пожълтяла хартия и бързо се върна при петното на стената. Доста Смалено, сега приличаше на змия.
Моргенес продължи, без да откъсва поглед от прозореца:
— Струва ми се, че днес моят разказ изобилства на мирни времена и хора.
Поклати глава и се върна на мястото си.
— Не бой се — мирът скоро ще свърши.
Поклати отново глава и върху набръчканото му чело падна кичурче рядка коса. Саймън тайно гризна от лука.
— Златната епоха на Набан продължила малко повече от четири столетия до първото идване на римърите в Остен Ард. Набанската империя започнала да се руши отвътре. Накрая родът на Тиагарис изчезнал и всеки нов император, който вземал властта, бил просто поредният хвърлен зар. Някои от тях били свестни мъже, които се опитвали да запазят целостта на кралството. Други, като Крексис Козела, били по-лоши и от северните нашественици. А трети, като Енфортис, били просто слабохарактерни. Майсторите на желязото пристигнали при царуването на Енфортис. Набанците решили напълно да се оттеглят от севера. Оттеглили се през река Гленивент толкова набързо, че много от северните гранични аванпостове се оказали напълно изоставени и нямали друг шанс, освен да се присъединят към настъпващите римъри, или да загинат. Хм… Отегчавам ли те, момчето ми?