Саймън, който се беше подпрял на стената, рязко се изправи и видя пред себе си хитрата усмивчица на Моргенес.
— Не, докторе, не! Просто затворих очи, за да слушам по-добре. Продължавайте!
Всъщност от всичките тези имена, имена, имена му се доспа… и му се искаше докторът да ги претупа набързо, за да стигне до времената на битките. Но истински му харесваше, че е единствен в целия замък, на когото Моргенес разказва всичко това. Камериерките нямаха и понятие от тези работи… мъжките работи. Какво разбират някакви прислужнички и сервитьорки от армии, знамена и мечове?
— Саймън?
— Оо! Да! Продължавайте!
Обърна се, за да доизчисти петното на стената, докато докторът поднови разказа си. Но стената беше чиста. Нима беше свършил, без да забележи?
— В такъв случай ще се опитам да посъкратя малко разказа, момчето ми. Както споменах, Набан изтеглил армиите си от севера, и за първи път се превърнал изцяло в южна империя. Разбира се, това било само началото на края. С течение на времето империята се свивала все повече и повече, точно както се сгъва одеяло, за да остане днес само едно херцогство — полуостров с няколко прилежащи острова. Какво правиш, в името на Стрелата на Палдир?
Саймън се беше извил като хрътка и се опитваше да изчисти едно трудно достъпно петънце. Да, тъкмо това беше останало от петното върху стената: мръсен змиевиден отпечатък върху ризата откъм гърба му. Беше го забърсал, докато подпираше стената. Извърна се с виновно изражение към Моргенес, но той само се засмя и продължи:
— След напускането на имперските гарнизони, Саймън, в Севера настъпил хаос. Моряците завладели най-северната част на Фростмарч и нарекли новия си дом Римърсгард. Това не ги задоволило и те се разгърнали на юг, помитайки всичко пред себе си по време на кръвопролитното настъпление… Подреди тези фолиа на купчина до стената!… Ограбвали и погубвали другите човеци, като ги вземали в плен, но смятали ситите за зли създания и ги преследвали навсякъде с огън и меч… внимавай с това, добро момче си ти.
— Тук ли, докторе?
— Да, но… в името на костите на Анаксос… не ги изпускай! Остави ги на пода! Ако знаеш само колко ужасни среднощни часове преживях, мятайки зарове в едно утаниатско гробище, за да се добера до тях… А така! Много по-добре. Мъжете на Хернистир — горди, свирепи мъже, които даже набанските императори никога не успели да подчинят докрай — изобщо не смятали да прекланят глави пред Римърсгард. Били ужасени от онова, което северняците сторили на ситите. Хернистирците поддържали най-близки отношения с Честния народ — все още личат следите на древен търговски път между този замък и Тайг в Хернисадарк. Отчаяни, владетелят на хернистирците и ситският крал се съюзили и за известно време успели да удържат нахлуващата северна вълна. Но дори обединени, съпротивата им не можела да продължава вечно. Кралят на римърите Фингил прекосил Фростмарч и нападнал териториите, владени от ситите… — Моргенес се усмихна тъжно. — Вече наближаваме края, млади Саймън, дръж се, наближаваме края на цялата история… В годината 663-та двете велики армии достигнали равнините на Ач Самрат, в Самърфилд, на север от река Гленивент. Цели пет дни кървави битки хернистирците и ситите удържали напора на римърите. На шестия ден обаче били нападнати коварно откъм незащитения си фланг от армия на тритингите, които отдавна ламтели за богатствата на Еркинланд и на ситите. Тритингите извършили страховит щурм под прикритието на нощта. Защитата се пропукала, колесниците на хернистирците били пометени. Белият елен на дома на Херн бил стъпкан в кървавата кал. Разправят, че през този ден на бойното поле загинали десет хиляди хернистирци. Никой не знае колко сити са загинали, но загубите им също били сериозни. Оцелелите хернистирци избягали обратно в родните си гори. В Хернистир днес Ач Самрат е синоним на ненавист и поражение.
— Десет хиляди! — Саймън подсвирна.
Очите му блеснаха при мисълта за цялата тази ужасяваща грандиозност.