— Не, не… — изкиска се Гелеез. — Само се помайтапих с Тюрис. Кльощавият не е направил нищо.
— Имам си моя кесия! — възмути се Саймън. Отвърза я от колана си и я размаха пред самодоволно ухилените физиономии на войниците. — Не съм крадец! Аз живея в двореца на краля! Вашият крал!
Войниците се изкискаха.
— Хей, я го чуйте! — викна Гелеез. — Нашият крал, казва. Какъв смелчага, а?
Саймън разбра, че младият легионер е пиян. Възхищението му се смеси с известна доза отвращение.
— Хей, момчета — зашава вежди Гелеез, — Мулвайс ней кенит дренисенд, както казват — да внимаваме с това хлапе и да го оставим да поспи.
Последва нов взрив от смях. С пламнало лице Саймън привърза кесията си и се обърна да си тръгне.
— Довиждане, придворна мишко! — викна подигравателно един от войниците.
Саймън нито се обърна, нито отвърна нещо, а само ускори крачка.
Тъкмо подмина едно от каменните огнища, оставил зад себе си навеса на Главната улица, когато усети някой да го хваща за рамото. Извърна се, предполагайки, че набанците са го настигнали, за да продължат с подигравките си, но пред него стоеше пълничък мъж с грубовато розово лице. Непознатият беше облечен в сива роба и имаше характерната за просещите монаси тонзура.
— Прощавай, млади момко — рече той с гърленото произношение на хернистирец. — Исках само да разбера дали си в безопасност и да не би тези гойрах приятелчета да са ти сторили нещо.
Странникът посегна с ръка и опипа Саймън, сякаш проверяваше дали не е ранен. В покритите му с тежки клепачи очи, заобиколени със ситни бръчици, свидетелство за чести усмивки, се спотайваше дълбока сянка — обезпокоителна, но не и заплашителна. Саймън усети, че неволно се е втренчил в странника, и боязливо се дръпна.
— Не, благодаря, отче — отвърна той, като скри притеснението си зад официалния тон. — Само се шегуваха. Нищо ми няма.
— Добре, това е много добре… О, прощавай, не се представих. Аз съм брат Кадрах ек-Кранхир от Вилдериванския орден. — Лицето му се разтегли в извинителна усмивка. Дъхът му издаваше, че е пил вино. — Пристигнах с принц Гуитин и хората му. А ти кой си?
— Саймън. Живея в Хейхолт.
Той посочи неопределено с ръка към замъка.
Монахът отново се усмихна, без да отвърне, и се обърна да погледне някакъв облечен в ярки, неподхождащи си цветове хирка, който водеше на верига мечка с намордник. Когато мечката отмина, Кадрах отново насочи проницателните си очички към Саймън.
— Чувал ли си да разправят, че хирките говорят с животните си? Особено с конете. И отлично се разбират с тях.
Монахът сви насмешливо рамене, сякаш за да покаже, че един Божи човек не би могъл да повярва на подобни глупости.
Саймън не отговори. Разбира се, че беше чувал тези истории за дивите хирки. Шем конярят се кълнеше, че било самата истина. На пазара често виждаше хирки да продават красиви коне на безбожни цени и да смайват селяните с номера и трикове. Докато си мислеше за тях — и за не съвсем почтената им репутация, — Саймън опипа с ръка кожената си кесия, за да се увери, че монетите са си на мястото.
— Благодаря ви за помощта, отче — каза накрая той, макар да не си спомняше човекът да му е помогнал с нещо. — Трябва да вървя да купя подправки.
Кадрах го изгледа продължително, сякаш се опитваше да си припомни нещо, ключът за чието обяснение се криеше в израза на Саймън. Накрая каза:
— Бих искал да те помоля за една услуга, млади момко.
— Каква? — попита подозрително Саймън.
— Както вече споменах, аз съм чужденец във вашия Ерчестър. Може би ще бъдеш така добър да ме поразведеш наоколо, просто да ми помогнеш. После ще продължиш по пътя си, след като си свършил едно добро дело.
— О!
Саймън изпита известно облекчение. Отначало му идеше да откаже — толкова рядко му се случваше да се пошляе сам из пазара. Но пък на човек често ли му изпада възможност да разговаря с ейдонитски свещеник от езическия Хернистир? Освен това брат Кадрах явно не беше от тези, дето постоянно опяват за греха и вечните мъки. Погледна го още веднъж, но лицето на монаха си остана непроницаемо.
— Е, щом е така — добре… Да вървим… Искате ли да видите танцьорите от Наскаду на Площада на битките?
Кадрах се оказа интересен събеседник. Макар да не спираше да говори — разказваше на Саймън за пътуването в студа от Хернисадарк до Ерчестър с принц Гуитин и често подхвърляше шегички по адрес на някой минувач и причудливите му одежди, — все пак изглеждаше някак сдържан и постоянно нащрек, дори когато се заливаше от смях на собствените си шеги. Двамата обикаляха пазара през по-голямата част от следобеда, разглеждаха масите със сладкиши и сушени зеленчуци, наредени покрай стените на магазините по Главната улица, и вдишваха топлите ухания, които се разнасяха от хлебопекарните и магазинчетата за кестени. Монахът забеляза изпълнения с копнеж поглед на Саймън и настоя да спрат и да купят кошничка печени кестени, която плати на продавача със съсухрено лице с половин пени, което чевръсто измъкна от някакъв джоб на расото си. След като изгориха пръстите и езиците си и решиха да изчакат кестените да изстинат, се забавляваха с някакъв комичен спор между един продавач на вино и някакъв мошеник, препречил вратата на винарната.