Каменната облицовка на стълбищната шахта тук беше различна: в мека сиво-бежова гама, очертана с миниатюрни преплетени шарки в небесносиньо. Саймън откъсна очи от Кулата на Хйелдин и погледна за момент там, където светлината от един висок прозорец падаше върху стената, но когато се опита да проследи очертанията на един от изящните синкави спирални орнаменти, главата му се замая и той се отказа.
Най-накрая, когато беше започнал да мисли, че мъчителното изкачване трае вече часове, стълбището свърши пред блестящия бял под на камбанарията. И той беше от същия необикновен камък, от който беше направено и стълбището. Макар кулата да се издигаше още стотина лакътя нагоре, заостряйки се към върха, върху който сред облаците беше кацнал Зеленият ангел, стълбището свършваше тук, при огромните бронзови камбани, увиснали в редици като огромни зелени плодове от мертеците. Самата камбанария беше открита от всички страни и когато камбаните на Зеления ангел биеха, звукът се разнасяше из цялата околност през високите сводести прозорци.
Саймън се облегна на един от шестте стълба от тъмно, гладко и твърдо като скала дърво, които се издигаха до тавана. Задъвка комата и загледа панорамата на запад, където водите на Кинслах неспирно се плискаха в масивните диги на Хейхолт. Тъй като денят беше мрачен и снежинките танцуваха като полудели, Саймън се изненада от яснотата на разкрилата се под него гледка. Безчет малки лодки пореха вълните на Кинслах под напъните на приведените над веслата облечени в черни наметала гребци. Стори му се, че някъде много далеч съзира очертанията на езерото, от което извира река Гленивент в началото на дългия си път към океана, криволичещ в продължение на десетки километри през пристанищни градове и ферми. Обърнат с лице към делтата на реката, остров Уорнистен се плакнеше в обятията на морето, а на запад отвъд него нямаше нищо, освен безбройни неизследвани левги вода.
Саймън размърда удареното си коляно и реши, че не бива да сяда на пода, след като ще му се наложи да става. Нахлупи шапката върху ушите си, зачервени и подути от вятъра, и отхапа парче от ронливото сирене. Вдясно от него, много встрани от полезрението му, се простираха ливадите и стърчаха хълмовете на Ач Самрат, далечните предели на хернистирското кралство, бойно поле на жестоката битка, която беше описал Моргенес. От лявата му страна оттатък ширналия се Кинслах, докъдето стигаше погледът се простираха безкрайните ливади Тритингс. Които все пак имаха край: по-нататък лежаха Набан, заливът Фиранос с островите си, блатистата земя Вран… все места, които Саймън никога не беше виждал и вероятно никога нямаше да види.
Отегчен от еднообразието на Кинслах и от представите си за недостъпния юг, той закуцука към срещуположната страна на камбанарията. Гледана от средата на помещението, откъдето не се виждаха никакви подробности от пейзажа, издигащата се безформена тъмна маса облаци напомняше сива дупка в нищото, а кулата за момент заприлича на призрачен кораб, понесъл се без посока из мъгливо и пусто море. Вятърът фучеше и виеше край рамките на прозорците без стъкла; камбаните тихо прозвънваха, като че ли бурята беше натикала в бронзовите им кожуси малки подплашени духове.
Саймън стигна до ниския перваз и се надвеси, за да огледа безпорядъка от покриви под себе си. Вятърът моментално се нахвърли отгоре му, сякаш искаше да го вдигне и да го запокити като коте, което си играе с мъртъв есенен лист. Той сграбчи с все сила влажния камък и скоро вятърът отпусна прегръдката си. Саймън се усмихна: от тази удобна за наблюдение позиция фантастичната бъркотия от покривите на Хейхолт — всеки с различна височина и форма, всеки със своя собствена гора от комини — приличаше на пълен със странни квадратни зверчета двор. Струпани почти едно върху друго, сякаш се боричкат за местенце като прасета пред копаня с храна.
По-нисък от двете кули, куполът на параклиса на замъка се издигаше над Вътрешния двор със замрежени от лапавицата витражи. Другите здания в крепостта — жилищните постройки, трапезарията, тронната зала и канцеларията — бяха притиснати от всевъзможни пристройки, нямо свидетелство за стълпотворението от арендатори, обитаващи замъка. Другите два двора и масивната стена, която свързваше укрепленията, спускайки се в концентрични кръгове по хълма, бяха пренаселени по същия начин, Самият Хейхолт не се беше разпрострял отвъд очертанията на външната стена. Хората се блъскаха в него, като строяха все по-нависоко или разделяха вече построеното на все по-малки части.