Отвъд крепостта се простираше Ерчестър с безредно струпаните си улици с похлупени от снежна мантия ниски къщурки; сред тях се издигаше единствено катедралата, джудже в сравнение с Хейхолт и покатерилия се в небесната кула Саймън. Тук-там се носеха раздухвани от вятъра облачета дим.
Зад градските стени се виждаха покритите със сняг очертания на църковния двор — старото езическо гробище, което се ползваше с лоша слава. Тревистите хълмове отвъд него стигаха почти до гората. Високият връх Тистерборг се издигаше над тях достолепен като катедралата над ниските покриви на Ерчестър. Саймън не ги виждаше, но знаеше, че Тистерборг е увенчан от кръг полирани от вятъра каменни стълбове, наричани от местните хора Камъните на гнева.
А отвъд Ерчестър, отвъд църковния двор, хълмовете и покрития със снежна гугла Тистерборг беше Гората. Казваше се Алдхеорте — Старо сърце — и се простираше неизбродна, мрачна и тайнствена като море. Покрайнините й бяха населени и я кръстосваха няколко поддържани пътя, но малцина се осмеляваха да навлязат по-дълбоко в нея. Огромна сенчеста област в централната част на Остен Ард, от която не пристигаха никакви пратеници и в която отиваха много малко посетители. В сравнение с необятността й дори колосалната Сиркоил на запад, обраслото с гора било на Хернистир, представляваше просто храсталак. Съществуваше само една Гора.
Морето — на запад, Гората — на изток; Северът с железните му мъже и земята на рухналите империи на юг… взрян в Остен Ард, Саймън забрави за известно време за коляното си. И за един миг се почувства истински крал на целия познат нему свят.
Когато забуленото в мъгла зимно слънце започна да се спуска, Саймън най-после реши да си тръгва. Болката в крака се обади и той изохка; коляното му се беше схванало от дългото стоене на перваза. Явно нямаше да може да се смъкне от камбанарията по трудния, таен маршрут. Налагаше се да опита късмета си и да се моли Барнабас или отец Дреосан да не го спипат.
Безкрайното стълбище беше истинско мъчение, но гледката, на която се беше насладил от прозореца на кулата, си заслужаваше мъките и той ни най-малко не съжаляваше. Копнежът да види колкото може повече от света тлееше в него като нераздухан огън и изпълваше с топлина всяка клетка от тялото му. Щеше да помоли Моргенес да му разкаже още за Набан и Южните острови, както и за шестимата крале.
На четвъртия етаж, откъдето бе проникнал в кулата, чу шум: някой бързаше по стълбите под него. Замръзна на място и се запита дали не е разкрит — не че влизането в кулата беше строго забранено, но нямаше някаква сериозна причина да е тук; клисарят щеше да го заподозре в провинение. Странно защо, стъпките се отдалечаваха. Несъмнено Барнабас или който и да било друг не би се поколебал да дойде, да го сграбчи за многострадалния врат и да го помъкне надолу. Саймън продължи по спираловидната стълба; отначало предпазливо, но подтикван от любопитството си, все по-бързо и по-бързо, въпреки пулсиращото от болка коляно.
Най-после стълбите свършиха пред входната зала на кулата. Помещението беше осветено слабо и по стените тъмнееха сенки и избелели гоблени с неясни, вероятно религиозни сюжети. На последното стъпало той спря, скрит в сянката на стълбището. После тръгна по застлания с плочи под, като се стараеше да не вдига шум. Всяко случайно проскърцване на обувките му отекваше в дъбовия таван. Главната врата на залата беше затворена. Единствената светлина идваше от прозорците над трегера.
Как би могъл някой да отвори и да затвори масивната врата, без Саймън да усети? Дочу само леки стъпки и с безпокойство зачака изскърцването на тежките панти. Отново се заоглежда.
Ето там. Изпод украсения с ресни ръб на лекедосания сребрист тапет покрай стълбището се подаваха две малки кръгли неща — обувки. Взря се по-внимателно и различи издутина — някой се криеше там.
Застанал като чапла на един крак, той събу едната си обувка, а след това и другата. Кой можеше да е? Да не би дебелият Джеръмайъс да го бе проследил чак дотук, за да му погоди някой номер? Е, ако беше така, ей сега щеше да му даде да разбере.
Запристъпва почти безшумно по каменните плоча през залата, докато не застана точно срещу подозрителната издутина. За миг, докато протягаше ръка към ръба на тапета, си спомни странния израз на брат Кадрах за завесите, когато гледаха кукленото представление. Поколеба се, после се засрами от собствената си боязливост и дръпна тапета.