Шлемът се бе килнал върху главата му, а щитът го блъскаше отстрани. Той надникна в останалите помещения и видя, че всички вече са станали и грабват въоръжението си.
— Наглимундци! — викна той и размаха юмрук. — Ще издържим. Бог е с нас, ще издържим!
Усмихна се на нестройния вик, който дойде в отговор, и се спусна към стълбището, намествайки шлема си.
Под светлината на полумесеца върхът на Голямата порта на западната стена изглеждаше странно деформиран: допълнителната дървена ограда и навесът, които щяха да предпазват защитниците от стрелите, бяха завършени преди броени дни. Върху порталната кула гъмжеше от полуоблечени воини, причудливи силуети щъкаха под лунните лъчи.
Стрелците и копиеносците палеха все повече факли по крепостните стени. Пропищя нова тръба, сякаш петел, загубил надежда да дочака зазоряването — призоваваше и останалите воини да излязат по-скоро на двора.
Пронизителното скрибуцане на дървени колела се усили. Деорнот хвърли поглед към голата наклонена равнина пред градската стена; търсеше източника на този шум, макар да предполагаше какъв може да е той — и все пак не бе подготвен за истинската гледка.
— Проклето Божие дърво! — изруга той и чу мъжът до него да повтаря ругатнята.
Бавно като накуцващи гиганти, смътно очертани в предутринния здрач, към тях се придвижваха шест огромни обсадни кули, високи точно колкото здраво укрепената преградна стена на Наглимунд. Покрити целите в тъмни кожи, те се тътреха напред — исполински като дървета мечоци с квадратни глави; пъшканията и виковете на скритите мъже, които ги бутаха, и пронизителното скърцане на огромните като къщи колела наподобяваха сумтенето на чудовища, невиждани от най-древни времена.
Деорнот усети да го връхлита противен страх. Кралят най-после идваше насам и войската му се намираше пред вратите им. Каквото и да се случеше, един ден хората щяха да възпеят всичко това!
— Пестете си стрелите, глупаци! — кресна той към няколко от защитниците, запратили необмислено стрелите си в тъмнината — падаха далеч от намиращите се все още на голямо разстояние цели. — Изчакай, изчакай, изчакай! Много скоро ще са по-близо, отколкото бихте искали!
В отговор на разцъфтелите пламъци на факлите върху стените на Наглимунд войската на Елиас задумка тъпаните; протяжният тътен в мрака постепенно премина в бавен ритъм, отмерващ сякаш крачките на титан. От всички кули на отбраняващите се забучаха рогове — слаб и немощен звук на фона на барабанния грохот, предвещаващ все пак готовност за отчаяна съпротива.
До Деорнот застанаха двама бронирани бойци: Изорн беше с шлем като меча глава, шлемът на Айнскалдир бе с метален клюн пред носа. Очите на римъра с тъмната брада горяха като факли; той отпусна с категоричен жест ръка върху рамото на сина на своя господар Исгримнур и го поведе внимателно, но енергично към парапета. Загледан в полумрака, Айнскалдир глухо изръмжа.
— Там — обади се той и посочи основите на обсадните кули, — в краката на огромните мечки. Метателните машини и стеноломът.
Посочи още няколко огромни съоръжения, които се влачеха подир кулите. Няколко катапулта с дълги и яки ръце, изопнати назад като главите на подплашени змии. Други приличаха на раци с яки черупки със скрити под бронята вътрешности, конструирани така, за да могат да се приближат безпрепятствено под дъжда от стрели и камъни до стената и да изпълнят предназначението си.
— Къде е принцът? — попита Деорнот, безсилен да откъсне очи от пълзящите машини.
— Идва — отвърна Изорн. Беше се надигнал на пръсти, за да гледа над рамото на Айнскалдир. — През цялото време, откак се върнахте от преговорите, е с Джарнауга и главния архивар. Надявам се, че приготвят някакво чудодейно средство, което да ни влее сили или да изстиска силите на краля. Наистина, Деорнот, виж ги само. — Той посочи тъмните, безбройни като мравки силуети на кралската войска, които пъплеха подир бавно напредващите кули. — Ужасно много са.
— В името на раните на Ейдон — изсумтя Айнскалдир и погледна кръвнишки Изорн. — Нека само се приближат. Ще ги сдъвчем и ще ги изплюем.
— Точно така — обади се Деорнот; надяваше се, че е успял да изкара усмивка върху лицето си. — С Бог, принца и Айнскалдир едва ли нещо може да ни уплаши!
Кралската армия излезе на равното, следвайки обсадните машини, пъплещи през покритите с мъгла ливади като мухи върху обелка от ябълка. Навсякъде никнеха шатри — сякаш ръбести гъби след дъжд, направо върху пръстта.