Един от защитниците — брадат младеж, с когото Деорнот веднъж бе хвърлял зарове — лежеше мъртъв със строшен от ръба на нечий щит врат. И четирима от мъжете на сър Гримстед лежаха, проснали се като мъртвопияна компания заедно със седмина селодшайърци, неоцелели след неуспешната атака.
Деорнот едва дишаше от болката в корема. Гримстед се дотътри накуцвайки и застана до него, зейнал с беззъба уста и с една безформена кървава дупка върху прасеца под ботуша.
— Тук са седем и още шест-седем се изтърсиха от първата стълба — отбеляза рицарят и загледа удовлетворено надолу към гърчещите се тела и парчета от стълби. — Покрай цялата стена е тъй. Загубите му са много повече, на крал Елиас де, от нашите, много повече.
Деорнот усети, че му прилошава, а и раненото му рамо пулсираше, сякаш в него бе забит пирон.
— Кралят има… много повече хора от нас — отвърна той. — Може… да ги хвърля насреща ни като обелки от ябълка.
Усети, че ще повърне, и закрета към ръба на стената.
— Обелки от ябълка… — повтори той и се наведе над парапета.
— Прочети го още веднъж, моля те — каза тихо Джарнауга, загледан в преплетените си пръсти.
Отец Странгиард вдигна очи и понечи да зададе въпрос. В този момент нещо отвън изтрещя и паникьосаният едноок свещеник светкавично очерта знака на Дървото върху гърдите си.
— Камъни! — възкликна той с писклив глас. — Те… те мятат камъни по стената! Не трябва ли… няма ли…?
— Сражаващите се на върха на стената също са в опасност — прекъсна го строго възрастният римър. — Тук сме, защото тук можем да помогнем най-добре. Нашите другари търсят един меч в снежнобелия север, като рискуват живота си. Друг меч е вече в ръцете на нашия враг, тъкмо когато той обсажда нашата крепост. Ако съществува дори нищожна надежда да разберем какво се е случило с Минияр, меча на Фингил, тя е тук, при нас. — Изразът му поомекна. — Малкото камъни, които достигат централната кула, трябва да прехвърлят високата стена зад тази стая. Изложени сме на нищожен риск. А сега те моля, прочети отново този пасаж. Има нещо в него, което не мога да схвана съвсем, а ми се струва важно.
Високият свещеник се вторачи в страницата. През прозореца в смълчаната стая се прокрадваха приглушени от разстоянието вопли и крясъци като в просъница. Странгиард помръдна устни.
— Чети — напомни Джарнауга.
Свещеникът се изкашля.
— „… И така, Джон се спусна в тунелите под Хейхолт — изпускащи пара отверстия и влажни галерии, сякаш оживели от диханието на Шуракай. Невъоръжен, само с копие и щит, той приближи леговището на огнения дракон и тогава запуши дори кожата на ботушите му; беше, без никакво съмнение, уплашен, както никога повече нямаше да бъде през дългия си живот…“
Странгиард спря да чете.
— Каква полза от това, Джарнауга? — Недалеч от тях нещо глухо избумтя, сякаш се стовари гигантски чук. Странгиард стоически не му обърна внимание. — Да… да продължа ли? За цялата битка на крал Джон с дракона?
— Не. — Джарнауга размаха съсухрената си ръка — Дай финалния пасаж.
Свещеникът прелисти внимателно няколко страници.
— „… Така той отново излезе на дневна светлина, без никаква надежда да се завърне. Малкото мъже, които бяха останали на входа на пещерата — само по себе си доказателство за истинска храброст, защото кой би могъл да знае какво би се случило на входа на тунела на един разярен дракон? — нададоха викове от радост и изумление; радост, че виждат Джон от Уоринстен да излиза жив от бърлогата на червея, и изумление от огромния пурпурен и извит като кука нокът, забит в окървавеното му рамо. Като вървяха пред него и крещяха с пълен глас, те въведоха коня му, който яздеше, през портата на Ерчестър, а хората надничаха със зяпнали уста през прозорците и се втурваха на улиците. Някои твърдят, че онези, които предричали най-гръмогласно ужасната смърт, от която щял да бъде сполетян Джон, и потресаващите последици за самите тях от делата на младия рицар, сега най-възторжено го приветствали за величавата му постъпка. Твърди се, че улиците моментално се изпълнили с ликуващи граждани, които постлали пътя под копитата на коня му с цветя, а Блестящ гвоздей се издигал високо пред него като факел, докато яздел през града, който вече бил негов…“
Странгиард въздъхна и внимателно постави ръкописа обратно в кедровата кутия, която беше намерил, за да го съхранява в нея.