— Прекрасна и ужасяваща история, бих казал, Джарнауга, а Моргенес, мммм, да, той представя нещата великолепно — но ние каква полза имаме? — при цялото ми уважение, нали разбираш.
Джарнауга се втренчи в изпъкналите кокалчета на ръцете си и се намръщи.
— Не знам. Но тук има нещо. Доктор Моргенес волно или неволно е намекнал нещо. Небе, облаци и камъни! Почти го докосвам! Напипвам го слепешката!
През прозореца нахлу поредната тупурдия: силни, тревожни викове и тряскането на брони: отвън се изнизваше взвод пазачи.
— Не мисля, че ни остава много време за умуване, Джарнауга — заключи Странгиард.
— Аз също — отвърна възрастният мъж и потърка очи.
През целия следобед войската на крал Елиас връхлиташе каменните канари на Наглимунд. Слабите лъчи на слънцето проблясваха върху излъскания метал, докато следваха една след друга вълните от воини в брони и шлемове, втурнали се за пореден път нагоре по стълбите, за да бъдат отново отблъснати от защитниците на замъка. Тук-там кралските сили успяваха да направят временен пробив в непоклатимия обръч от непреклонни мъже и несломим камък, но биваха неизменно отхвърляни. В продължение на няколко безкрайни минути дебелакът Ордмаер, барон на Утерсал, сам удържаше една от пробойните: срази се с катерещите се по стълбата воини, като съсече четирима от тях и задържа останалите до пристигането на подкрепление, макар сам той да получи смъртоносна рана в тази битка.
Именно принц Джосуа предвождаше взвода защитници, осигурил целостта на обръча и възпрял атаката по стълбата. Мечът Найдел проблясваше като слънчев лъч сред гора от клони и нанасяше светкавични смъртоносни удари.
Принцът заплака, когато откриха тялото на Ордмаер. Не че двамата се обичаха кой знае колко, но смъртта на Ордмаер бе героичен акт и неговото поваляне в разгара на битката неочаквано напомни на Джосуа за всички останали — копиеносци, стрелци и пешаци от двете страни, които гинеха в собствената си кръв под студените облачни небеса. Принцът заповяда да свалят огромното, отпуснато туловище на барона в дворцовия параклис. Гвардейците изругаха наум, но се подчиниха.
Когато пурпурният слънчев диск се спусна към хоризонта, войската на крал Елиас като че ли започна да се огъва и да отпада: обезсърчени от неуспешните опити да изтикат обсадните машини до преградната стена под пороя от съскащи стрели, атакуващите изоставяха стълбите още при първия отпор над главите им. Беше мъчително за един еркинландец да убие друг еркинландец по заповед дори и на Върховния крал. Още по-мъчително беше това, когато тези събратя еркинландци се сражаваха като язовци в клетка.
С настъпването на залеза откъм редиците на шатрите над полето прозвуча печален рог и войската на Елиас започна да се оттегля, помъкнала ранените и много от убитите, изоставила покритите с кожи обсадни кули и скелета в очакване на сутрешната атака. Към повторното прозвучаване на рога се присъединиха гръмовните барабани, сякаш за да напомнят на защитниците, че подобно на зеления океан, огромната кралска войска може вечно да връхлита с вълните си. Докато най-накрая — сякаш бумтяха барабаните, — не рухне и най-непреклонният камък.
Самите обсадни кули, възправени като самотни обелиски пред стените, също напомняха за намерението на Елиас да се завърне. Провисналите по тях влажни кожи не позволяваха на запратените по тях запалени стрели да им навредят, но командващият охраната Ейдграм беше обмислял въпроса през целия ден. След като се посъветва с Джарнауга и Странгиард, планът беше готов.
Още докато последните кралски воини се оттегляха накуцвайки по склона към стана си, Ейдграм нареди на своите мъже да натоварят безшумно върху катапултите на двете миниатюрни метателни устройства пълни с масло мехове. Щом освободиха катапултите, меховете полетяха съскайки във въздуха и разплискаха маслото върху кожените наметала на кулите. След това вече беше проста работа да метнат няколко горящи стрели, които разцепиха като светкавици синкавия здрач; след броени секунди четирите огромни кули заприличаха на исполински факли.
Кралските хора бяха безсилни да потушат пламъците. Защитниците върху стената закрещяха, изтощени, но окрилени от танца на огнените отблясъци върху назъбените стени.
Когато крал Елиас се появи, яхнал коня си и загърнат в огромната си черна пелерина като някакъв призрак, защитниците на Наглимунд се занадпреварваха да го подиграват. Но когато той вдигна своя странен сив меч и изкряска като обезумял към облаците, призовавайки ги да излеят дъжд, който да угаси обгърнатите в пламъци кули, се закискаха малко притеснено. Кралят продължаваше да препуска насам-натам и гарвановата му пелерина плющеше на студения вятър; страховитата ярост в гласа му ги накара да проумеят, че той наистина очаква дъждът да се отзове и е вбесен, че това не се случва. Смехът стихна в боязлива тишина. Защитниците на Наглимунд един по един замлъкнаха и заслизаха по стълбите, за да се погрижат за раните си. Обсадата всъщност едва започваше. Не се очертаваше скоро да си отдъхнат под тези небеса.