— Пак сънувах странни сънища, Бинабик.
Саймън яздеше до Куантака на няколко метра пред останалите. През този шести ден от пътуването им през Бялата пустош времето беше ясно, но ужасно студено.
— Какви по-точно?
Саймън намести лентата за очи, която му бе направил тролът — цепната кожена ивица, за да го предпазва от ослепителния блясък на снега.
— Кулата на Зеления ангел… или някаква кула. Сънувах, че е обляна в кръв.
Бинабик присви очи зад своята лента и посочи бледата сивкава ивица, която се мержелееше по протежението на хоризонта в основата на планината.
— Сигурен съм, че това там е Димърског — или Килакицок, както я е нарекъл моят народ: Сенчестата гора. След някой и друг ден сме там.
Загледан към тъмната ивица, Саймън усети да го обзема безсилие.
— Изобщо не ми пука за проклетата гора — изруга той — и ми дойде до гуша от ледове и сняг! Ще се вкочаним и ще пукнем сред тая отвратителна пустош! Какво ще кажеш за сънищата ми?!
Тролът се олюля за момент върху Куантака. През воя на вятъра до слуха им достигнаха виковете на Хейстън.
— Вече съм изпълнен с печал. — Бинабик обмисляше всяка своя дума, сякаш съчетаваше ритъма на речта си с ритъма на движението им. — Две нощи лежах буден в Наглимунд и се тревожех какво зло бих ти причинил, ако те взема със себе си при това пътуване. Нямам представа какво означават сънищата ти, а единственият начин да го разбереш е да избродиш Пътя на сънищата.
— Както направихме в къщата на Гелое?
— Но аз не мога да се доверя само на собствените си сили — не тук и сега. Възможно е сънищата ти да ни помогнат, но все пак не смятам за разумно да извървим Пътя на сънищата сега. Тук сме всички и такава ще е съдбата ни. Мога само да кажа, че правя онова, което ми се струва най-правилно.
Саймън се замисли върху казаното и изпъшка.
„Всички сме тук. Бинабик е прав; всички сме тук, твърде надалеч, за да се върнем обратно“.
— Инелу… — Той направи знака на Дървото с треперещи не само от студа пръсти. — Кралят на бурите… Дяволът ли е? — зададе накрая въпроса си Саймън.
Бинабик се навъси.
— Дяволът ли? Противникът на вашия Бог? Защо питаш? Нали чу какво каза Джарнауга — знаеш какво е Инелуки.
— Надявам се. — Саймън потрепери. — Само че… го виждам в сънищата си. Струва ми се, че е той. Червените му очи, всъщност това е всичко, което виждам, а всичко друго е черно… като изгорели пънове, които все още тлеят тук-там.
Прилоша му дори само от спомена.
Тролът сви рамене, стиснал козината на вълчия врат.
— Той не е вашият Дявол, приятелю Саймън. Макар да е зъл или поне ми се струва, че нещата, които иска, ще се окажат пагубни за нас останалите. А това не е малко зло.
— А… драконът? — промълви колебливо Саймън.
— Дракон ли?
— Който живее в планината. Чието име не мога да кажа.
Бинабик избухна в смях, издишвайки облак пара.
— Игджаржук му е името! Дъще на планините, твърде много са ти тревогите, млади приятелю! Дяволи! Дракони! — Той избърса с ръка сълзите си и му показа ръкавицата си. — Гледай! — закиска се Бинабик. — Караш ме да правя още лед.
— Но наистина има дракон! — отвърна разпалено Саймън. — Всички го казаха!
— Имало е някога, много отдавна, Саймън. За това място се говорят какви ли не страхотии заради изолираността му и всичко останало, струва ми се. Легендите на Канук разказват, че някога сред ледовете там е живял огромен червей и моят народ не стъпва там, но сега си мисля, че това по-скоро е свърталище на бели леопарди и други такива същества. Не че не съществуват опасности. Хунен, както отлично знаем, отиват твърде надалеч тези дни.
— Значи наистина няма от какво чак толкова да се страхувам? Цяла нощ сънувах ужасни неща.