— Не съм казал, че няма от какво да се страхуваш, Саймън. Не бива никога да забравяме, че имаме врагове; някои от тях, както изглежда, са наистина изключително могъщи.
Поредната мразовита нощ сред пустошта; поредният огън на открито в черната празнота на снежните поля. Саймън искаше повече от всичко на този свят да се свие в леглото си в Наглимунд, завит с одеяла, пък пред вратата му ако ще да бушува най-кървавата битка в историята на Остен Ард. Беше сигурен, че ако в този момент му предложат топло, сухо кътче за спане, е готов да излъже, да убие или да богохулства, само и само да го получи. Омотан в одеялото си, като се мъчеше да не трака със зъби, той имаше усещането, че дори клепачите му замръзват.
Вълци виеха в безконечния мрак отвъд слабите отблясъци на пламъците, сякаш водеха протяжни объркани спорове. Две нощи преди това, когато вълчата песен за първи път достигна до слуха им, Куантака цяла нощ нервно обикаля около лагера. Постепенно свикна с нощния вой на събратята си и сега само от време на време отговаряше с тревожно скимтене.
— Защо не им от-т-тговаря? — попита притесненият Хейстън.
Жител на равнините на еркинландския север, и той като Слудиг не питаеше никаква любов към вълци, макар да бяха станали големи приятели с вълчицата на Бинабик. — Защо не ги прати да тормозят някой друг?
— Както и при хората, не всички глутници имат миролюбиви отношения една с друга — отвърна Бинабик, с което не успокои никого.
Цяла нощ едрата вълчица се правеше, че не обръща внимание на воя — преструваше се, че спи, но я издаваха ушите, които при всяко по-силно извиване щръкваха и се завъртаха по посоката му. Вълчата песен, мислеше си Саймън, свит на кравай под одеялото, беше най-скръбната мелодия, която бе чувал.
„Защо съм тук? — запита се той. — Защо сме тук всички? Търсим сред този отвратителен сняг някакъв меч, за който на никого дори не му е хрумвало от десетилетия. А принцесата и всички останали са се върнали в замъка и чакат кралят да ги нападне! Пълна глупост! Бинабик е израсъл в планините, сред снеговете; Гримрик, Хейстън и Слудиг са войници; само Ейдон знае какво искат ситите. Аз какво правя тук? Абсолютна глупост!“
Воят утихна. Един дълъг показалец докосна ръката му и го накара да подскочи.
— Слушаш ли вълците, Сеоман? — попита Джирики.
— Н-налага ми се, дори да не искам.
— Пеят жестоки песни. — Ситът поклати глава. — И те са като вас, простосмъртните. Пеят за това къде са били и какво са видели и подушили. Разказват си един на друг къде препускат лосовете и кой с кого се е чифтосал, но най-вече просто повтарят: „Аз съм! Ето ме!“
Джирики се усмихна, присвил очи срещу тлеещия огън.
— И т-това ли си мислиш, че… че си казваме ние, простосм-м-мъртните?
— Със и без думи — отвърна принцът. — Опитай се да гледаш през нашите очи: за нас, Зида’я, вие много често сте като децата. Вие знаете, че живелите толкова дълго сити не спят, че сме будували през дългата нощ на историята. Като децата искате да останете край огъня с по-възрастните, за да слушате песните и приказките и да гледате танците.
Той посочи наоколо, сякаш мракът беше изпълнен с невидими гуляйджии.
— Но не можете, Саймън — продължи с благ тон той. — А и не бива. На вашия род му е дадено да заспи последния сън, както на нашия му е дадено да броди и да пее под звездите в безкрайната нощ. Може би дори има нещо прекрасно във вашите сънища, което ние, Зида’я, не разбираме.
Надвисналите в черното като кристал небе звезди сякаш се отдалечаваха, потъваха все по-дълбоко в огромната нощ. Саймън се замисли за ситите и за техния живот, който не свършваше никога, но така и не можеше да проумее какво означава това. Премръзнал до мозъка на костите — дори сякаш и душата му се бе вкочанила, — той се примъкна още по-близо до огъня и смъкна влажните ръкавици, за да сгрее ръцете си.
— Но ситите могат д-да умрат, н-н-нали? — попита той, ядосан, че заеква от студ.
Джирики присви очи и Саймън се ужаси, че ще го цапардоса заради дързостта му. Вместо това ситът хвана треперещата му ръка.
— Твоят пръстен — промълви той, втренчен в заврънкулката с форма на риба. — Не бях го виждал досега. Кой ти го даде?
— Моят… моят господар, ми… мисля, че той беше — заекна Саймън. — Доктор Моргенес от Хейхолт. Изпрати ми го по Б-б-бинабик.
Хладната, мощна хватка на ситския принц го уплаши, но той не опита да освободи ръката си.