— Значи ти си един от човеците, които знаят Тайната? — запита Джирики. Гледаше го напрегнато.
Изразът на обагрените му в ръждиво от пламъците златисти очи го стресна.
— Т-тайна ли? Н-н-не! Не знам никаква тайна!
Джирики продължи да го гледа и Саймън не можеше да откъсне поглед от очите му, сякаш бе сграбчил главата му с две ръце.
— Тогава защо е трябвало да ти дава пръстена? — зададе по-скоро сам на себе си въпроса Джирики и пусна ръката му. — А и аз самият ти дадох Бяла стрела! Предците са съградили странен път помежду ни.
Обърна се към потрепващите пламъци; явно не желаеше да отговаря на въпросите на Саймън.
„Тайни — ядоса се Саймън. — Пак тайни! Бинабик има тайни. Моргенес имаше тайни, ситите са пълни с тайни! Не ме интересуват никакви тайни! С какво съм заслужил това наказание? Защо всеки ми тика тайните си в лицето?!“
Поплака си мълчаливо няколко минути, стиснал коленете си, разтреперан; бленуваше непостижими неща.
Стигнаха източния край на Димърског следобеда на следващия ден. Макар гората да бе покрита с дебело снежно одеяло, видът й наистина оправдаваше думите на Бинабик, че е свърталище на сенки. Не навлязоха сред дърветата, а вероятно не биха го направили, дори пътят да отвеждаше натам, толкова заплаха излъчваше гледката. Въпреки размерите си — а някои от дърветата бяха наистина огромни, — те напомняха кълчещи се джуджета, сякаш сгърчени под покритите с ледени иглички и натежали от сняг клони. Просеките между разкривените туловища криволичеха като обезумели, изсечени сякаш от гигантска пияна къртица, и отвеждаха към тайнствени и заплашително дебнещи усои.
Докато яздеха в почти абсолютна тишина, нарушавана единствено от приглушеното скриптене на снега под копитата, Саймън си представи, че се насочва по някоя зинала просека през осеяните с облечени в кора колони и наметнати с белоснежен покров зали на Димърског, за да достигне най-после до — кой би могъл да отгатне какво? Вероятно до мрачните, злокобни недра на гората, където дърветата вдишваха и издишваха в еднакъв ритъм, шушнеха безкрайни приказки и триеха клони едно в друго под зловещия шепот на вятъра през замръзналите си вейки.
Тази нощ отново лагеруваха на открито, макар Димърског да клечеше съвсем наблизо като заспал звяр. Никой не пожела да пренощуват под клоните на дърветата — и най-вече Слудиг, отрасъл с приказки за страховити създания, дебнещи из сумрачните горски коридори. Ситите не изглеждаха притеснени и все пак Джирики прекара част от нощта в смазване на магическия си меч. Гушеха се около самотния огън под непрестанния, бръснещ вой на източния вятър, който мяташе огромни снежни вихрушки и си играеше с върховете на дърветата. Заспаха под звуците на проскърцващия горски оркестър.
След още два дни бавна езда покрай гората стигнаха до предпланините. Пейзажът беше потискащ, а от ослепителния блясък на снежната покривка Саймън започна да го цепи главата от болка, но като че ли стана малко по-топло. Снегът продължаваше да се сипе, но несекващият вятър не ги пронизваше със същата ярост, както сред пустото поле, далеч от завета на планината.
— Вижте! — извика Слудиг; сочеше хълмистия склон.
В първия момент Саймън не видя нищо, освен покрити със сняг канари и дървета. Но когато плъзна поглед по ниските хълмове на изток, забеляза движение. Две фигури с необичайна форма — а не бяха ли всъщност четири, но някак странно слети? — се открояваха на хребета на около двеста метра от тях.
— Вълци ли са? — попита притеснено той.
Бинабик пришпори Куантака малко пред групата и вдигна ръце като фуния пред устата си.
— Ях аконик мидж-аях ну тутусик, хенимаатук!? — извика той.
Думите отекнаха и заглъхнаха сред снежните хълмове.
— Всъщност не би трябвало да се вика — прошепна той на смутения Саймън, който го бе последвал. — Може да предизвика срутване на лавини във височините.
— Но кои са те?
— Шшшт!
Бинабик размаха ръка. Миг по-късно двете фигури се спуснаха по склона към тях. Саймън най-после различи двама дребни мъже, яхнали рунтави кочове с извити рога. Бяха троли!
Единият започна да вика нещо. След като го изслуша съсредоточено, Бинабик се обърна усмихнат към другарите си.
— Настояват да разберат къде отиваме, дали няма някой римър месоядец между нас и не е ли затворник.
— Да вървят по дяволите! — изръмжа Слудиг.