Бинабик се ухили още по-широко и се обърна отново към хребета.
— Бинбиникегабеник еа сикка! — викна в отговор той. — Ук сиккам мо-хинак да Ийджарджук!
Двете глави под кожените качулки ги оглеждаха безмълвно няколко секунди, като стъписани от внезапния изгрев на слънцето бухали. Накрая единият потупа с длан гърдите си, а другият направи широк кръг с ръка, след което обърнаха оседланите си кочове и препуснаха нагоре по склона сред облак сняг.
— Какво стана? — попита слисаният Слудиг.
Бинабик се усмихваше някак насила.
— Казах им, че сме се запътили към Урмшайм — обясни той. — Единият направи знака за прогонване на злото, а другият — заклинанието срещу умопобъркани.
След като заизкачваха възвишенията, спряха да лагеруват в една обградена от скали долинка в покрайнините на Урмшайм.
— Тук трябва да оставим конете и излишните неща — каза Бинабик, като огледа заслона.
Джирики приближи ръба на долинката и заоглежда скалистия, скрит под снежна шапка връх на Урмшайм. Западният склон бе обагрен в розово от залязващото слънце. Вятърът издуваше пелерината му и развяваше косата му като бледолилаво облаче.
— Отдавна не съм виждал тези места — промълви той.
— Изкачвал ли си планината преди? — попита Саймън, докато се мъчеше да разкопчае катарамата на подпругата на коня.
— Никога не съм виждал другата страна на върха — отвърна ситът. — За мен това ще е ново — да зърна източните предели на Хикеда’я.
— Норните?
— Много отдавна, по време на Подялбата, им отстъпихме всичко на север от планината. — Джирики закрачи обратно към тях. — Ки’ушапо и Сиджанди трябва да приготвят подслон за конете. Вижте, под онези скали расте някакъв шубрак, който ще свърши работа, ако закъсате със зоба.
Той продължи на ситски и Ан’най и другите двама се заеха да вдигнат лагер, по-стабилен от всеки, в който бяха отсядали, след като напуснаха ловната хижа.
— Виж какво нося, Саймън! — викна Бинабик.
Младежът мина покрай тримата воини, които цепеха отсечените за огъня дърва. Тролът клечеше на земята и измъкваше от дисагите загънати в мушама вързопи.
— Наглимундският ковач ме мислеше за толкова побъркан колкото и дребен — усмихна се Бинабик на приближаващия Саймън — но ми направи нещата, които поръчах.
От развързаните торбички се показаха всевъзможни странни предмети — покрити с шипове метални пластини с каишки и катарами, чудати чукове със заострени глави и амуниции, предназначени сякаш за съвсем дребни коне.
— Какви са тези неща?
— За покоряването на планините — ухили се Бинабик. — Дори ние, кануките, при цялата ни пъргавост, не тръгваме да се катерим по най-високите върхове неподготвени. Ето тези се завързват на ботушите — посочи пластините с шипове той, — а това са брадвички за лед — изключително полезни. Слудиг сигурно ги е виждал.
— А амунициите?
— С тях можем да се навържем един за друг. Ако завали суграшица или стъпим върху снежен дракон или много тънък лед, щом падне някой от нас, останалите да поемат тежестта му. Ако имахме достатъчно време, щях да приготвя амуниции и за Куантака. Тя ще се разстрои, че не я вземам, и раздялата ни ще е много тежка.
Тролът затананика някаква тиха мелодия и продължи да смазва и да лъска приспособленията.
Саймън ги заоглежда безмълвно. Беше си въобразявал, че изкачването на планината ще е нещо като изкачване по стълбата на Кулата на Зеления ангел — може би по-стръмно, но все пак само малко по-трудничко катерене. Сега тези приказки за пропадащи хора и тънък лед…
— Ей, Саймън — подвикна Гримрик. — Ела да свършиш нещо полезно. Пренеси малко цепеници. Да се сгреем хубавичко за последен път, преди да тръгнем да се трепем по чукарите.
Бялата кула отново озари сънищата му. Беше се вкопчил отчаяно в омазаната й с кръв стена, под него виеха вълци, а някаква мрачна фигура с червени очи блъскаше злокобно отекващите камбани над главата му.
Ханджията вдигна очи и отвори уста да каже нещо, но замълча, премигна и преглътна като жабок.
Странникът беше монах в черна мантия с качулка, изпоплескана с кал. Впечатляваше исполинската му осанка: не беше кой знае колко висок, но от широкоплещестата му като каца фигура кръчмарското салонче — и без това не особено светло — потъна в сумрак.