— Единствен океанът е в състояние да ти подскаже кое е същественото — промълви тя и се усмихна.
В отговор Кадрах се усмихна едва-едва.
— О, всемилостиви Боже, наистина е така — изпъшка той. — На мен ми подсказва, че животът е сладък, че океанът е вероломен и че аз съм глупак.
Мириамел кимна сериозно, загледана в издутите платна, и каза:
— Полезно е да си припомни човек подобни неща.
42. Под Дървото на Удун
— Тая работа не става за два дни, Елиас — ломотеше Гутулф. — Не става. Наглимунд е корав орех… корав — ти го знаеше…
Усещаше се, че завалва думите; беше му необходимо да се напие, за да застане срещу стария си другар. Графът на Утаниат се чувстваше неловко до краля, а това, че му носеше лоши новини, засилваше неловкостта му.
— Имаше на разположение цели две седмици. Дадох ти всичко — войски, обсадни машини — всичко! — Кралят свъси вежди. Изглеждаше болнав и измъчен и все не успяваше да срещне погледа на Гутулф. — Повече не мога да чакам! Вече сме средата на лятото!
— Че какво значение има това?
Гутулф, на когото му се гадеше от студа, извърна глава и изплю изгубилия вкуса си цитрусов корен, който дъвчеше. Кралският шатър беше студен и усоен като дъното на кладенец.
— Никой не е превземал солидна крепост за две седмици — освен с измама, — дори при слаба защита, а наглимундците се бият като натикани в ъгъла животни. Търпение, ваше величество; нуждаем се единствено от търпение. За няколко месеца ще ги уморим с глад.
— Няколко месеца! — Елиас се изкиска глухо. — Чуваш ли го, Приратес!
Пурпурният свещеник се ухили като скелет.
Смехът на краля прекъсна внезапно и той отпусна брадичката си, която почти докосна ефеса на дългия сив меч, подпрян между коленете му. Имаше нещо в този меч, което Гутулф не харесваше, макар да знаеше, че е глупаво да си мисли подобни неща за най-обикновен предмет. Но напоследък Елиас наистина го носеше навсякъде.
— Днес е последният ти шанс, Утаниат. — Гласът на краля беше дълбок и дрезгав. — Или влизаш през портата, или ще дам… нови разпореждания.
Гутулф се изправи и се олюля.
— Полудя ли, Елиас? Полудя ли? Как е възможно… сапьорите са прокопали едва половината… — Той млъкна замаян. Дали не си бе позволил твърде много? — Защо трябва да ни е грижа, че сме в средата на лятото? — Той отново се свлече умоляващо на коляно. — Отговори ми, Елиас.
Графът очакваше бурния отговор на разгневения крал, но същевременно се надяваше съвсем слабо да се възвърне частица от старото им другарство. Не дочака нито едно от двете.
— Не проумяваш, Утаниат — отвърна Елиас, втренчил зачервените си очи в стената на шатъра — или в пустото пространство. — Имам… други задължения. Утре всичко ще е различно.
Саймън си бе въобразявал, че вече е проумял законите на зимата. След прекосяването на необитаемата пустош и безкрайните бели дни на парещи очите ветрове и снегове беше сигурен, че си е взел поука от всички уроци на зимата. След първите няколко дни из Урмшайм остана изумен от предишното си невежество.
Крачеха в редичка по тесните заледени пътеки, привързани един за друг, опипваха внимателно с крак, преди да направят всяка следваща стъпка. От време на време яростният вятър се нахвърляше върху тях — като върху листа, които за малко да отбрули, и те долепваха гърбове към вкочанения склон на Урмшайм и го изчакваха да поутихне. Всяка крачка можеше да се окаже фатална; Саймън, който се смяташе за изкусен катерач, постоянно се подхлъзваше и спираше на сантиметри от бездната, над която бушуваха единствено белите снежни вихрушки. Гледката от Кулата на Зеления ангел, която някога смяташе за покрива на света, сега му се струваше безопасно, детинско забавление, все едно си се качил на някой стол насред кухнята на замъка.
От планинската пътечка се виждаха други върхове със струпалите се около тях облаци. Североизточните предели на Остен Ард се простираха пред погледа му, далечни и недостижими. От височината му се зави свят. Сърцето му задумка и дъхът спря в гърлото му. Прииска му се да не бе тръгвал нагоре, но сега единствената му надежда отново да спусне надолу беше да продължи да се катери.
Често се улавяше да се моли с надеждата, че местоположението им по тези върхари ще помогне думите му да бъдат чути по-скоро на небето.
Умопомрачителната височина и стопяващата се самоувереност бяха достатъчно непоносими, но на всичко отгоре въжето около кръста го свързваше с останалите от групата, с изключение на ситите. Притеснително беше не само обстоятелство, че може да направи грешна стъпка: всеки можеше да ги повлече надолу, увиснали на въжето като върху рибарска корда, и да ги метне към безкрайните, главозамайващи дълбини. Напредваха мъчително бавно, но никой от тях, и най-малкото Саймън, не би предпочел нещо друго.