Не че всички уроци на планината бяха непоносимо трудни. Макар въздухът да бе разреден и така болезнено студен, че понякога му се струваше, че следващото вдишване ще го превърне във вледенен камък, от вкочаняващия мраз изпитваше някаква странна екзалтация, някакво усещане за простор и нереалност, сякаш пронизващият вятър духаше през самия него.
Вледененият планински масив беше болезнено красив. Саймън не беше и сънувал, че ледът може да притежава цвят; еднообразната му разновидност, която познаваше и която украсяваше покривите на Хейхолт и забулваше кладенците през джоневер, беше или кристално прозрачна, или млечнобяла. За разлика от нея, ледената броня на Урмшайм, изкорубена, усукана и нагъната от вятъра и безкрайно отдалеченото наглед слънце, приличаше на приказна гора от цветове и причудливи форми. Огромни ледени кули, прорязани от морскозелени и виолетови жили, надвисваха над главите на проправящата си с големи мъки път групичка. Някои ледени канари се бяха разцепили и рухнали на кристални отломъци и острите им ръбове наподобяваха буреносно сини необработени скъпоценни камъни, сякаш натрошени късове от творбата на архитект исполин.
На едно място почернелите скелети на две вкочанени, отдавна изсъхнали дървета стърчаха като самотни стражи до един забулен в бяла мъгла процеп. Слънчевите лъчи бяха изтънили ледената стена между тях до дебелината на пергамент; мумифицираните дървета напомняха небесен караул, а ледът между тях проблясваше като разтърсвано от вятъра платно, искрящо като дъга в рубиново, бледооранжево, светлолилаво и бледорозово; в сравнение с него — без никакво съмнение — знаменитите стъклописи на Ейдонитското светилище сивееха в матовите нюанси на зеленясала вода и разтопена лой.
Но докато залъгваше очите им с блестящата си фасада, с безчувственото си сърце планината кроеше злокобни планове срещу неканените си гости. В късния следобед на първия ден, докато Саймън и простосмъртните му спътници все още се мъчеха да свикнат с необичайните обувки с шипове на Бинабик, заради които бяха принудени да пристъпват едва-едва — ситите сметнаха за под достойнството си да се възползват от подобни приспособления, но въпреки това се катереха почти със същото темпо и предпазливост като останалите, — плътен мрак внезапно обхвана небето, сякаш то бе попивателна, върху която някой беше разлял мастило.
— Залегни! — изрева Бинабик, докато Саймън и двамата еркинландци се взираха любопитно натам, където допреди малко светеше слънчевият диск.
Слудиг, който пристъпваше зад Хейстън и Гримрик, вече се бе строполил върху твърдия сняг.
— Легнете на земята! — викна повторно тролът.
Хейстън дръпна Саймън с все сила.
Докато се чудеше дали Бинабик не е забелязал някаква опасност по пътеката — в такъв случай какво ли правеха ситите, които бяха изчезнали зад завоя пред тях, — Саймън дочу воя на вятъра, свистял часове наред монотонно и еднообразно, да се превръща в пронизителен писък. Усети удар, след това мощен тласък и заби пръсти през снежната покривка чак до ледения пласт под нея. Миг по-късно в ушите му гръмна могъщ трясък. Още докато първият отекваше надолу по склона, го разтърси нов — все едно Куантака тръскаше глава, захапала уловен плъх. Той изскимтя и се прилепи плътно към земята, докато вятърът го раздрусваше с костеливите си пръсти, а грохотът се сгромолясваше на вълни отгоре му, сякаш цялата планина се бе превърнала в наковалня на някакъв страховит ковач-исполин.
Ураганът отмина точно така внезапно, както бе връхлетял. Дълго след като воят на вятъра бе утихнал, Саймън не помръдна, притиснал чело във вкочанената земя. Когато най-после се надигна, ушите му пищяха, а белезникавият слънчев диск надничаше сред мастилената облачна пелена. До него седеше Хейстън, с вид на сащисано дете, с разкървавен нос и натъпкана със сняг брада.
— Ейдон милостиви! — изръмжа той. — В името на страдащия, кървящ и нещастен Ейдон и на Всевишния. — Изтри нос с опакото на ръката си и се вторачи недоумяващо в червената следа върху кожената си ръкавица. — Какво стана?