— Имаме късмет, че пътеката тук е широка — обади се Бинабик, докато се изправяше.
Макар и той да беше целият в сняг, изглеждаше едва ли не радостен.
— По тези места ураганите връхлитат изневиделица — добави той.
— Изневиделица… — промълви Саймън и погледна към краката си.
Беше разкъсал кожата на десния си ботуш над прасеца с шиповете на левия, пареше го и беше сигурен, че се е наранил до кръв.
След миг иззад завоя изскочи тъничката фигурка на Джирики.
— Загубихте ли някого? — викна той.
Бинабик му отвърна, че всички са в безопасност, а ситът махна присмехулно с ръка и отново изчезна.
— По него няма никакъв сняг — отбеляза кисело Слудиг.
— Планинските урагани се движат мълниеносно — отвърна тролът. — Същото важи и за ситите.
Седмината пътешественици прекараха нощта един до друг в една плитка пещера в леда върху източния склон на планината само на пет-шест лакътя от ръба на дебнещата черна бездна. Докато трепереше от студ, поуспокоен, но нестоплен от тихото пеене на Джирики и Ан’най, Саймън си спомни нещо, което му бе казал през един ленив следобед доктор Моргенес, когато той се оплакваше от живота в пренаселените общи кухненски помещения.
„Не превръщай в свой дом никое място — говореше му старчето, твърде отпуснато от пролетната топлина, за да направи нещо повече, освен да помаха с пръст. — Превърни в свой дом собственото си съзнание. То само ще ти подскаже с какво да го обзаведеш — спомени, приятели, на които да се довериш, любов към познанието и други такива неща. — След което се ухили. — Така домът ти винаги ще е с теб, където и да си. И никога няма да ти липсва — освен ако не си загубиш главата, разбира се…“
И досега не беше съвсем сигурен какво точно искаше да каже докторът; по-добре от всичко обаче знаеше, че отново би искал да има свой собствен дом. През седмицата, прекарана в празната стая на отец Странгиард в Наглимунд, беше започнал да я чувства като дом. Не че нямаше известна романтика в това да живееш на свобода по пътищата и да превръщаш всяко място в свой дом като някой търговец на коне хирка. Но той предпочиташе други неща. Беше започнало да му се струва, че от години не се е застоявал на едно място — всъщност колко ли продължаваше вече всичко това?
След като преброи старателно новолунията с помощта на Бинабик, когато не си спомняше съвсем точно, остана поразен, че са изминали… по-малко от два месеца! Изумително, но вярно: тролът потвърди изчисленията му, че са изминали три седмици от ювен, а Саймън знаеше, че пътуването започна през злощастната Каменна нощ в последните часове на аврел. Колко невероятно се бе променил светът за седем седмици! И — помисли си, докато се унасяше — предимно към по-лошо.
Късно сутринта на другия ден, докато се катереха по една масивна ледена плоча, която се бе пързулнала от планинския хребет напреко на пътечката, Урмшайм отново се развилня. Огромен клин под краката на Гримрик се пропука с ужасяващ, стържещ звук, променяйки цвета си от сиво-синкав на бял, и се откърти от плочата, след което се плъзна и се натроши надолу по склона. Еркинладецът успя само да изкрещи от изненада и миг по-късно изчезна в зейналата цепнатина. Преди да успее да помисли дори, Саймън се хвърли напред. Просна се, протегна отчаяно ръка да сграбчи ледената стена; черната цепнатина се приближаваше неумолимо към него. Ужасен и безпомощен, той зърна смътните очертания на зъберите на два-три километра под себе си. Изпищя и усети, че се плъзга, опитвайки се безуспешно да се хване за нещо.
Бинабик беше на предния край на въжето и благодарение на опитността и съобразителността си се хвърли напред, когато чу шума на разцепващ се лед; просна се с лице към земята, сграбчи леда с една ръка и заби брадвичката и шиповете колкото е възможно по-дълбоко. Хейстън сграбчи Саймън за колана с грамадната си ръка, но дори и той с масивното си туловище не успя да спре неумолимото им плъзгане. С тежестта си Гримрик ги теглеше подир себе си, надаваше жалостиви крясъци зад ръба на пукнатината и се мяташе, увиснал на въжето над скритата от снежни вихрушки бездна. На опашката на редичката Слудиг беше успял да се вкопчи някъде и засега задържаше Саймън и Хейстън и крещеше като обезумял към ситите.
Ан’най и принц Джирики се втурнаха към тях, като докосваха едва-едва снежната покривка с леки заешки подскоци. Забиха брадвичките си дълбоко в леда и светкавично завързаха за тях края на въжето, което държеше Бинабик. Освободен по този начин, тролът внимателно запълзя към пропастта с двамата сити, за да помогне на Слудиг.