Саймън усети, че въжето започна да го тегли и бездната бавно започна да се отдалечава зад него. Издърпваха го! Нямаше да умре — поне не точно в този момент. Когато отново стъпи на крака, се наведе да вдигне едната си изхлузила се ръкавица и усети, че главата му ще се пръсне.
Сега вече всички затеглиха въжето и най-после успяха да издърпат Гримрик — изпаднал в безсъзнание и с посивяло лице — и да го изтеглят на безопасно място. Мина доста време, преди той да разпознае другарите си; тресеше се като от страховита треска. Слудиг и Хейстън направиха носилка от две наметала и го повлякоха по пътеката.
Когато откриха един дълбок пролом, чието дъно опираше в камъка, слънцето едва бе превалило пладне, но нямаха никакъв друг избор, освен да направят ранен лагер. Напалиха огън със съчките, които бяха събрали в подножието на Урмшайм и домъкнали до чукарите именно за подобни случаи. Тресящият се Гримрик се отпусна до него с тракащи зъби и зачака Бинабик да му забърка цяр от билки и прахове с разтопен сняг. Никой от останалите не завидя на Гримрик за скъпоценната топлинка, която не достигаше до тях.
С напредването на следобеда проникващият в пещерата тънък слънчев лъч най-накрая обагри в розово синкавата стена и помръкна, от което студът като че ли стана още по-плътен и мъчителен. Саймън, чиито мускули потръпваха като струни на лютня, а ушите му пареха болезнено въпреки кожената качулка, усети да се плъзга — също тъй неумолимо и безпомощно както към празнотата на бездната — към прегръдката на съня. Но вместо суровия мраз, в който очакваше да потъне, го обгърнаха топли и благоуханни ръце.
Отново беше лято — след колко ли време? Все едно, след като сезоните най-после се бяха изтърколили и горещият, притихнал в очакване въздух се изпълваше от жуженето на пчели. Цветовете на пролетта провисваха, набъбнали и прецъфтели, с кафеникави ръбове като препечените в пещите на замъка овнешки пайове на Джудит. По поляните под стените на Хейхолт тревата пожълтяваше, в началото на алхимичните си трансформации, които щяха да приключат през есента, когато щеше да бъде натрупана на златисти уханни копи, които никнеха навсякъде като миниатюрни къщурки.
До слуха на Саймън достигаше монотонното пеене на пастирите — сливаше се с жуженето на пчелите, — докато натирваха блеещите си стада из ливадите. Лято! Скоро, знаеше той, настъпваха празниците… Денят на свети Сутрин, Хлафманса — но най-напред любимата му Лятна нощ…
Лятната нощ, когато всичко беше различно и всички изглеждаха различни в маските си, когато дегизирани приятели и преоблечени врагове се смесваха като непознати в задъхващия се мрак… когато музиката не преставаше през цялата безсънна нощ, когато Вътрешната градина беше окичена в сребърни гирлянди и преливаше от нестихващ смях и подскачащи сенки бродеха в Лунните часове…
— Сеоман?
Нечия ръка лекичко разтърсваше рамото му.
— Сеоман, ти плачеш. Събуди се.
— Танцьорите… маските…
— Събуди се!
Ръката го разтърси още по-енергично. Той открехна очи и видя тясното лице на Джирики, с изпъкнало чело и скули на смътната, падащо косо светлина.
— Изглежда, сънуваше нещо ужасно — каза ситът и клекна до него.
— Но… значи не е истина. — Той потрепери. — Беше л-лято… беше Лятната нощ…
— Аха. — Джирики повдигна вежда и сви рамене. — Струва ми се, че си бродил по места, където не би трябвало да стъпва кракът ти.
— Какво лошо може да има в едно лято?
Ситският принц отново сви рамене, след което измъкна от вътрешността на наметалото си — с жест на любим вуйчо, който подава играчка на хлипащо дете, за да го разсее — нещо блестящо във фино гравирана дървена рамка.
— Знаеш ли какво е това? — попита Джирики.
— Ами… огледало…
Саймън не беше сигурен какво точно го пита ситът. Дали знаеше, че Саймън бе поглеждал в него в пещерата?
Джирики се усмихна.
— Да. Много специално огледало с изключително дълга история. Знаеш ли какво може да се направи с такова нещо? Освен да се обръснеш, както правят мъжете? — Той протегна ръка и докосна с хладния си пръст обраслата с мъх буза на Саймън. — Можеш ли да отгатнеш?
— Да виждаш неща, които са надалеч? — отвърна след кратко колебание Саймън, очаквайки да го разгневи с отговора си.