Ситът го изгледа втренчено.
— Да не би да си чувал за огледалата на Светлоликите? — запита учуден накрая той. — Нима в легендите и приказките все още се разказва за тях?
Сега Саймън имаше възможност да скрие истината. Отговорът му обаче бе изненадващ за самия него.
— Не. Погледнах в него, когато бяхме във вашата ловна хижа.
За още по-голяма негова изненада, признанието му накара Джирики да се ококори.
— Видял си други места в него? Не само отражение?
— Видях… видях принцеса М-мириамел — моята приятелка — каза той и докосна синьото й шалче, вързано на врата му. — Беше като насън.
Ситът погледна намръщено огледалото, но не беше ядосан, а сякаш се взираше през повърхността на езеро, в което се стрелка неуловима рибка, която иска да открие.
— Имаш силна воля, млади момко — промълви бавно Джирики, — по-силна, отколкото предполагаш — или пък си белязан от други сили по някакъв начин…
Помълча известно време, загледан в огледалото.
— Това огледало е много древно — каза накрая. — Говори се, че е люспа от Великия червей.
— Какво значи това?
— Великият червей, който според много легенди опасва света. Според нас, ситите, обаче, Червеят опасва едновременно всички светове, тези на бодърстването и тези на мечтите… които са били и които ще бъдат. Опашката е в устата му и затова няма нито край, нито начало.
— Червей? Искаш да кажеш д-д-дракон ли?
Джирики кимна светкавично като птичка, клъвнала зърно.
— Казано е също, че всички дракони произлизат от Великия червей и всеки е по-малък от предшествениците си. Игджарджук и Шуракай не са велики като майка си Хидохебхи, която пък на свой ред не била велика колкото родителя си Кейрукама’о Златистия. Ако всичко това е вярно, някой ден драконите ще изчезнат — ако вече не са изчезнали.
— Бб-би… било добре — отбеляза Саймън.
— Така ли? — отново се усмихна Джирики, но очите му блестяха като студени камъчета. — Хората порастват, а великите червеи… и другите… се смаляват. Вероятно така е отредено. — Той се протегна с трептящата, ленива грациозност на току-що събудена котка. — Отредено — повтори Джирики. — Както и да е, извадих тази люспа на Великия червей да ти покажа нещо. Искаш ли да видиш, дете на хората?
Саймън кимна.
— Това пътуване е трудно за теб.
Джирики погледна през рамо за миг към останалите, които се бяха скупчили край огъня до Гримрик. От тях единствен Ан’най вдигна очи и между двамата сити прехвръкна някакъв неразгадаем контакт.
— Погледни — каза след миг Джирики.
Повърхността на огледалото, което държеше в дланите си като скъпоценна глътка вода, сякаш се накъдри от вълнички. Сред отразения в него мрак — прорязан от нащърбена светлосива ивица небе през отверстието — бавно никнеха точици зеленикава светлина, някакви странни звезди, които покълваха върху вечерното небе.
— Ще ти покажа истинско лято — промълви тихичко Джирики, — по-истинско от всяко, което познаваш.
Яркозелените петънца се раздвижиха и започнаха да се сливат, искрящи смарагдови рибки, издигащи се към повърхността на забулено в сенки езерце. Саймън изпита усещането, че потъва в огледалото, макар да не помръдваше от мястото си. Зеленото се пръсна във всевъзможни зелени оттенъци и багри. За миг всичко се подреди в изумително стълпотворение от мостове, кули и дървета: едновременно град и гора, слети насред тревиста равнина — не град, върху който бе избуяла гора, както Да’ай Чикица, а цветуща, дишаща амалгама от растителност и излъскан камък, изумрудена и преливаща от свежест.
— Енки-е-Шао’сейе — прошепна Джирики.
Избуялата трева се превиваше под вятъра; сред извисените островърхи градски кули пърпореха алени, бели и небесносини флагове.
— Последният и най-велик град на Лятото — добави ситът.
— Къде… е… той? — въздъхна Саймън, изумен и очарован от красотата му.
— Не толкова къде, дете на хората, а по-скоро кога. Светът е не само по-огромен, отколкото ти е известно, Сеоман, но и много, много по-древен. Енки-е-Шао’сейе е разрушен много отдавна. Намира се на изток от огромната гора.
— Разрушен?
— Беше последното място, където Зида’я и Хикеда’я живееха заедно преди Раздялата. Славеше се с множеството си занаяти и изключителната си красота; самият вятър свиреше край кулите му, а нощните лампи блестяха като звезди. Ненаис’у танцуваше под лунната светлина край горското си езеро и възхитените дървета се привеждаха да я гледат. — Той бавно поклати глава. — Всичко това го няма. Такива бяха летните дни на моя народ. Сега сме в късната есен…