— Няма го?!
Саймън така и не успяваше да осъзнае цялата тази трагедия. Струваше му се, че само да бръкне в огледалото и ще докосне с пръст някоя от острите като игли кулички. Усети очите му да се изпълват със сълзи. Без дом. Ситите бяха загубили своите домове… бяха самотни бездомници на този свят.
Джирики прекара ръка над огледалото и то потъмня.
— Няма го — повтори той. — Но докато съществуват спомените, лятото остава. И дори зимата отминава.
Обърна се и дълго гледа Саймън; накрая измъченото му младежко лице го накара да се усмихне едва-едва.
— Недей да тъгуваш толкова — каза той и потупа Саймън по ръката. — Светлината не е напуснала окончателно този свят — все още. И не всички прекрасни места са унищожени. Има го все още Джао е-Тинукай’и, където живее моето семейство и моят народ. Някой ден, може би, ако двамата се спуснем безопасно от тази планина, ще го видиш. — Той се усмихна със странната си усмивка, замислен за нещо. — Може би ще го видиш…
Останалата част от изкачването на Урмшайм — още три дни по тесни, не по-широки от ледени ивици опасни пътечки над отвесни, гладки като стъкло урви, и две нощи на свиреп, пронизващ студ — мина като мимолетен, но мъчителен сън за Саймън. Единствено подаръкът на Джирики от лятото — беше сигурен, че това бе подарък, — му вдъхваше сили. Докато се мъчеше да се залови за нещо с вкочанените си пръсти и да не се подхлъзне от пътечката, си мислеше, че някъде отново ще се озове на топло, в нещо като легло и в чисти дрехи — нямаше нищо против и една топла баня! Всички тези неща съществуваха някъде, стига да устискаше и да се измъкнеше жив от планината.
„Всъщност — мина му през ума — човек не се нуждае от кой знае колко много неща. Да искаш прекомерно много е по-лошо от алчност: най-обикновена глупост — напразно губене на ценно време и хабене на усилия“.
Катереха се под лъчите на огряващото всяка сутрин десните им рамене слънце. Въздухът беше болезнено разреден и трябваше начесто да спират, за да си поемат дъх; дори издръжливият Джирики и никога неоплакващият се Ан’най пристъпваха бавно, с натежали като от тежки доспехи крайници. Хората едва се тътреха. Гримрик бе дошъл на себе си благодарение на ефикасния канукски еликсир на Бинабик, но непрекъснато се тресеше и кашляше.
От време на време вятърът се усилваше и подгонваше надвисналите над хребетите на Урмшайм облаци като парцаливи призраци. Безмълвните съседи на планината изникваха бавно — назъбени чукари, които сякаш обсъждаха величествени проблеми, извисени над Остен Ард, безразлични към жалкия нищожен пейзаж в краката им. Бинабик, който вдишваше разредения въздух на Покрива на света със същата лекота, с която вдишваше въздуха в някой кухненски килер в Наглимунд, посочи на задъханите си спътници просналия се на изток скалист Минтахок и останалите планини, обграждащи тролските зъбери на Ийканук.
Натъкнаха се съвсем внезапно на него — тъкмо бяха преполовили височината на планинския масив, който все още се извисяваше над главите им. Докато кретаха по една оголена скала и всяко вдишване изгаряше дробовете им, въжето се изопна като тетива между тях и чуха един от ситите — изкачил се пред тях и изчезнал от погледите им — да надава странен, подобен на изсвирване вик. Всички се закатериха към върха, колкото им стигаха силите; въпросът защо се разбързаха увисна неизречен. Бинабик, който бе най-отпред на редицата, спря на билото и се олюля, за да запази равновесие.
— Дъще на планините! — изпъшка тролът, издишвайки струйка пара.
Дълго не помръдна. Саймън внимателно изкатери последните няколко крачки.
В първия момент не видя нищо, освен поредната снежна долина, чиято бяла стена се издигаше пред тях, открита надясно към пустото небе и редица забулени със сняг канари, които се спускаха по склона на Урмшайм. Обърна се към Бинабик да го попита какво го е накарало да извика и въпросът замря върху устните му.
Лявата част на долината проникваше дълбоко в планината, извисявайки се постепенно в стръмен склон. В най-високата й точка през триъгълния отвор към сиво-синьото небе се възправяше Дървото на Удун.
— Елисия, Божия майко! — прошепна Саймън прегракнало. — Майчице Божия!
Застанал срещу тази огромна, умопомрачителна неправдоподобност, в първия момент той си помисли, че това наистина е дърво — титанично дърво от лед с височина триста метра, с безчет проблясващи на дневната светлина клони, чийто чезнещ във висинето връх бе скрит от облачния ореол. Едва когато се убеди в реалността му — че подобно творение би могло да съществува в един и същи свят редом с такива банални неща като прасета, огради и така нататък, — започна да проумява какво представлява то: замръзнал водопад, събирал векове размразения сняг, образувал милиони ледени висулки, огромно кристално изваяние върху назъбения скален гръбнак, оформил ствола на Дървото на Удун.